Когато става въпрос за психологически натиск заради работата ѝ, украинската журналистка Катерина Сергацкова е видяла много. И преди, и след началото на пълномащабната война в страната ѝ, тя е била обект на онлайн клеветнически кампании както от страна на прокремълски симпатизанти, твърдящи, че е агент на ЦРУ, така и от страна на местни ултранационалисти, наричащи я руски шпионин.
Но не е нужно да си репортер в обсадена държава, за да усетиш мъчителната сила на интернет тормоза. Всяка съвременна редакция трябва да е готова да подкрепи служителите си в такива моменти. За Сергацкова, която води панелна дискусия, посветена на запазването на сигурността и здравия разум на журналисти, подложени на онлайн и офлайн тормоз, това е означавало създаването на неправителствена организация за психологическа подкрепа на журналисти по време на криза – Фондация 2402.
Sofia Talks Media 2024, част I:
какво трябва да знаят журналистите за травмата?
За Гавин Рийс от Центъра за журналистика и травма „Дарт“ водещият принцип е да не се нормализира получаването на омраза в интернет. „Преди интернет съществуваше разбирането, че журналистите трябва да са отворени за критика, тъй като се борят на публичната арена. Това се изразяваше в разбирането, че не си добър журналист, ако нямаш огромна аудитория в Twitter и не отговаряш на всички въпроси там, и че е достатъчно просто да не „храниш троловете“, казва той. Проблемът на този тип мислене обаче е, че то пренебрегва мултиплициращия ефект на социалните медии – един обиден коментар лесно може да предизвика лавина от омраза. Нещо повече, обидният език от страна на аудиторията, на която репортерите трябва да служи, може да ги накара да се чудят защо изобщо са избрали попрището си.
Рийс има няколко практически съвета за справяне с онлайн тормоза за всички в редакцията: модераторите на уебсайтове и социални медии трябва да обмислят кои коментари са полезни за поддържането на цивилизована дискусия и да ги поощряват, докато изтриват личните нападки срещу репортерите. Редакторите трябва да проявяват солидарност с репортерите си, като например им пратят писмо за подкрепа в моменти на натиск. Що се отнася до самите журналисти – те трябва да си върнат контрола, като преразгледат как гледат на омразните коментари – не като израз на някакво всеобщо публично отхвърляне на работата им, а като писания на отделни хора.
Това своеобразно „хуманизиране на троловете“ е нещо, лично опитано от Алексей Лазаров, бивш главен редактор на българския седмичник „Капитал“. Той сподели историята си за това как се е обърнал към един от най-грубите коментаторите в онлайн форума на своята медия. „Открих човек, който звучеше крайно онлайн, но иначе изглеждаше нормален. Обадих му се и той каза, че е имал много тежък ден, има чувството, че животът му се разпада“. Макар че това скъсяване на дистанцията може да изглежда здравословен подход, все пак трябва да се прави много предпазливо – в крайна сметка не всички тролове са добронамерени преуморени хора.
Sofia Talks Media 2024, част II:
как да се свържем посредством травма – и къде да спрем
И накрая, но не и по важност, новинарските редакции би трябвало да вземат предвид непропорционално големия ефект на онлайн тормоза върху жените. Мексиканската продуцентка и експерт по ненасилие д-р Луиза Ортиз Перес подчертава, че макар всички журналисти да могат да станат обект на атаки и опити за унижение, женствените тела автоматично се превръщат във фокус на вниманието на онлайн насилниците, които превръщат техните физически характеристики и социални роли в център на злоупотребите. Нейното решение е създаването на телефонна линия за помощ за журналистки, която да им помага да изпускат парата в моменти на стрес и тормоз.
Снимки: Анастас Търпанов
