Травмата е неразделна част от журналистическата професия. Репортерите могат да бъдат от двете ѝ страни – да бъдат уязвени по време на работата им на терен, или да я причинят ненужни, ако зададат безчувствени въпроси на уязвими лица в тежък момент. Във всеки случай репортерите трябва да са наясно с травмата в контекста на един свят, доминиран от войни, бедствия и неравенства. Ето защо тази концепция бе в основата на тазгодишната конференция Sofia Talks Media, организирана от Асоциацията на европейските журналисти в България (АЕЖ-България), която се проведе в София на 29-30 октомври под надслов „Устойчиви на кризи“.
Въпреки че травмите са повсеместни в съвременния свят и в медиите, повечето журналисти не са наясно с нейното присъствие в личния и професионалния си живот, нито с какви инструменти разполагат, за да се справят с нея. Ето защо първият панел на конференцията беше посветен на необходимостта от признаване на травмата като първа стъпка по пътя на справянето с нея.
Sofia Talks Media 2024, част II:
как да се свържем посредством травма – и къде да спрем
Според Гавин Рийс, старши съветник по обучението и иновациите в Центъра „Дарт“ за журналистика и травма, на повечето журналисти просто им липсват основни познания за това как да подхождат към травматичните събития. „Съществува презумцията, че журналистите не могат да бъдат засегнати от нещата, които преживяват“, казва той. Според класическото разбиране за обективност, репортерите не са нищо повече от „перфектни записващи машини“,предаващи информация от събеседниците си към аудиторията. Реалността обаче е много по-сложна: „Когато седим срещу хора, които преживяват огромни травматични емоции, ние вдишваме част от тях“, добавя Рийс. Ето защо за репортерите е важно да внимават каква травма могат да наследят от хората, с които разговарят, но и как могат да я предадат на обществото като цяло.
Той има два практически съвета за репортерите. Първо, да излязат извън стандартното разбиране за обективност, което третират емоциите като враг на професионално отразяване. „Ако искате да съпреживеете болката на някого, трябва да почувствате част от нея и да я преведете на аудиторията – но не оставайте потопени в тази емоция.“ Второ, не бъдете прекалено строги към себе си, ако допуснете грешка, а я приемете като част от процеса на израстване – като журналист и като човек. „Това, че понякога се проваляме, не означава, че сме лоши хора“, заключава Рийс. Колежката му от центъра „Дарт“ Ирене Касели добавя още един съвет: подгответе се психически за това, което предстои да се случи по време на репортаж: „Ако ще интервюирам бременни жени бежанки, се питам – как ще ми се отрази това?“.
Sofia Talks Media 2024, част III:
Как се отвръща на онлайн тормоза?
Травмата изглежда е повсеместна – според събеседничката Джана Джавакишвили, която е професор по психология в Държавния университет „Илия“ в Грузия, дори ако човек идва от относително спокойно общество като норвежкото или австралийското, той е склонен да чувства, че е имал поне няколко стресиращи преживявания в живота си. За щастие изглежда, че всички ние имаме вродена способност да се справяме с травмите. Изследванията показват, че най-разпространената реакция на стресовите преживявания всъщност е изграждането на устойчивост, казва Джавакишвили. И проблемът със стреса не е в това, че той се случва, а че мнозина нямат ресурсите или способностите да „отскочат“ след като са го преживели, като вместо това попадат в капана на посттравматичното стресово разстройство (ПТСР). Това означава, че това, което репортерите трябва да направят, е да изградят стратегии за справяне със стреса – тези, които са способни да оценяват живота, да останат отворени за нови възможности и духовни промени и да изграждат по-близки отношения с хората, са тези, които остават по-силни по време на криза. Един от практическите съвети към журналистите, идващи от Джавакишвили, е те да осъзнаят своя „прозорец на толерантност“ към травмата и да останат в рамките му, за да не бъдат нито безчувствени, нито пък – свръхчувствителни при среща с нея. И никога да не задават въпроси, които могат да травмират наново интервюирания – като например „Как се почувствахте тогава?“.
Снимки: Анастас Търпанов
