Когато журналистката и режисьорка на документални филми Диана Иванова започва кариерата си през 1990 г., буквално дни след падането на комунистическата диктатура в България, тя преживява шок. Научена да предава „безпристрастно“ фактите, тя усеща, че това е невъзможна задача, докато отразява последиците от може би най-голямото престъпление, извършено от тоталитарната държава: насилствената асимилация (цинично наречена „Възродителен процес“) и опитите за изселване на стотици хиляди българи от турски произход (наречени, отново по оруелски, „Голямата екскурзия“) през 80-те години на ХХ век.
Тези престъпни действия на умиращия режим нанасят дълбока рана на българското общество, които отекват и до днес, най-вече защото гласовете на засегнатите до голяма степен остават заглушени. „Травмата често те прави безгласен. Понякога журналистите трябва да се съобразяват с това и да намерят начин да предадат мълчанието“, казва Иванова. Тя открива, че нейната работа е да разглоби монументалната приказка за държавния социализъм и да позволи на хората да разкажат своята собствена история. Защото „човек не може да преживее травмата сам – това трябва да се случи в група, защото тя никога не е лично преживяване“.
Sofia Talks Media 2024, част I: какво трябва да знаят журналистите за травмата?
Фотожурналистката от българо-турски произход Михаела Вачева осъзнава това по трудния начин. Родена в най-тежкия период на така наречения „Възродителен процес“ в смесено семейство, тя и много нейни роднини преминават през унизителния процес на насилствена смяна на имената. Самата Вачева получава „западно“ име вместо турско и живее, криейки половината си идентичност от света през цялото ѝ юношество, докато не напуска България, за да продължи образованието си в университет в Германия.
След като се премества в САЩ през 2013 г. обаче, тя започва да изследва начините, по които собственият ѝ травматичен опит може да ѝ помогне да руши бариерите, които други маргинализирани хора издигат, за да се защитят. „Осъзнах, че ако мога да споделя травмата си с други травмирани хора, можем да започнем процеса на оздравяване заедно“, казва тя. Споделянето на собствената ѝ асимилационна история я свързва с коренните племена в щата Уисконсин, давайки ѝ достъп там, където много малко репортери са били преди.
Вачева подчертава, че привилегията да бъдеш допуснат до нечии уязвими емоции идва с отговорност. В работата си тя винаги се стреми да остане „добър стопанин на емоциите на всички“ участници. Това означава да не експлоатира уязвимите интервюирани – например, когато говори със семейство, загубило сина си от отравяне с фентанил, тя целенасочено не задава на сестра му или на приятелите му въпроси, които биха могли да разпалят отново травмата им или да ги накарат да я преживеят отново. По думите ѝ, в стремежа си към автентичност репортерите трябва винаги да внимават колко дълбоко е етично да копаят. „Аз нямам проблем със свързването с хората – за мен въпорсът винаги е бил да намеря какво е достатъчно и да спра там“, казва тя.
Според Вачева има наглед дребни неща, които всеки журналист може да направи, за да направи репортажите си по-емпатични. Например, тя отказва да приема задачи, които могат да доведат до обективизиране на уязвими хора. Когато й възложат да документира бездомните по улиците на Сан Франциско, тя приема работата само ако може да прекара няколко дни с хората, които ще снима, за да се свърже с тях и да ги покаже като живи, дишащи личности. Когато снима ЛГБТИ митинг в София, тя отделя време, за да попита уязвимите млади хомосексуални хора, които присъстват, дали са съгласни лицата им да се появяват в международни медии. „Винаги, когато можете, влагайте усилия и много време, за да се сближите и да изградите доверие, уверете се, че не експлоатирате интервюираните“, заключава тя.
Sofia Talks Media 2024, част III: Как се отвръща на онлайн тормоза?
Последният участник в дискусията, д-р Джана Джавакишвили, професорка по психология в Държавния университет „Илия“ в Тбилиси, обърна внимание на травмата между поколенията и начините, по които медиите могат да я лекуват – или да я задълбочават. Тя направи разграничение между автентичните начини, по които да се изживее публичен траур (например чрез стремеж към справедливост, наука, изкуство и памет), и неавтентичните начини (сантиментален, отмъстителен или победен траур), които не помагат за излекуването на травмата и дори могат да я патологизират. Пример за последното е как сръбските лидери в Югославия през 90-те години на ХХ в. съживяват средновековната травма от мюсюлманската окупация на Османската империя, за да започнат геноцидните си войни срещу босненци и косовари. Ролята на медиите според нея е да отразяват събитията по начин, който да помогне на обществото да се справи с миналото, като разсъждава върху извлечените поуки, вместо да представя разкази за жертви, отминала слава и отмъстителен траур – като сегашното представяне на войната в Украйна от страна на Русия.
Снимки: Анастас Търпанов
