Текстът е сред победителите в конкурса „Да погледнем отвъд проблемите“, който подкрепя създаването на материали в жанра журналистика за решения и бе организиран от Асоциацията на европейските журналисти – България (АЕЖ-България) в партньорство с Transitions Online и Фондацията за свободата „Фридрих Науман“.
Първата част от статията може да прочетете тук: „Въздушното спасяване, или как работи системата за спешна помощ в Румъния“.
Оля Стоянова
Проблемът с липсата на въздушна линейка в България е на дневен ред повече от година. В началото на 2020 г. бяха събрани над 10 000 подписа в гражданска петиция с искане поетапно да бъдат купени 4 хеликоптера. След това стана ясно, че са отпуснати 20 млн. лв. по европейската програма „Региони в растеж“, и се заговори за процедура за купуване на два хеликоптера. Сформирани бяха работни групи, но кризата с коронавируса сякаш остави този проблем на заден план. А освен това има и още един момент –
въздушното спасяване никога не опира само до наличието на хеликоптери.
По думите на д-р Десислава Кателиева, председател на Асоциацията на работещите в спешната медицинска помощ, тук не става въпрос само за липса на въздушни линейки, а за липса на стратегия. Д-р Кателиева работи в столичната „Спешна помощ“ познава проблемите отвътре и дори може да направи сравнение със системата на спешната помощ в Румъния.
„През 2015 г. бях на посещение в спешния център в Търгу Муреш и с колегите бяхме онемели. Преди пет години румънците имаха на разположение 8 хеликоптера и един самолет, на въздушните линейки работеха обучени военни пилоти, а всеки екип се състоеше от медик и парамедик. Имаха хеликоптерни бази, така че да покриват територията на цялата страна, поне по два хеликоптера в база, имаха хангари, площадки за кацане, обучен екипаж“, разказва тя.
И веднага дава пример, че не става въпрос само за техника, а за добра система: „В Румъния инвазивната кардиология предполага не само да има модерни специализирани болници в различните краища на страната, но и система за въздушен транспорт, която позволява инфарктите и другите спешни случаи да се извозват с хеликоптери за минути до най-близкото лечебно заведение, където спешно се правят коронарографии и ангиографии. А при нас какво се случва? При нас всичко е в сферата на обещанията.“
По думите ѝ тук липсват също и обучени хора, а парамедиците все още нямат право да работят самостоятелно, както би трябвало да е по протокол. Няма и обучени лекари, които могат да работят във въздуха.
„Не можем да очакваме лекар в предпенсионна възраст да се качи на хеликоптер и да знае как да работи. Трябва обучение, трябват екипи, трябва стратегия. Хората от въздушната спешна помощ трябва да работят на определен режим, а не да се налага при спешен случай да ги викаме от къщите им“, казва д-р Кателиева. Според нея проблемът е, че генерално липсва разбиране по въпроса. „Не се нуждаем просто от хеликоптери, а хеликоптери със специално медицинско оборудване. Медикоптерът или е медикоптер, или е обикновено транспортно средство, което не е пригодено за оказване на първа помощ“, казва тя.
Един пример от последните месеци
През октомври на пътя край Лесново има тежка катастрофа – микробус се удря в спрял ТИР. Пострадали са 16 души, но се налага две жени спешно да бъдат транспортирани с военен самолет „Спартан“ от болницата в Ямбол до София. „Видяхте ли този огромен военен самолет до линейките? – пита д-р Кателиева. – Организацията на подобна акция е трудна, защото отнема време за координация между различните институции. Но основният проблем е, че в този транспортен самолет е трудно пациентите да бъдат обслужени. Той не е пригоден за оказване на спешна помощ. Като вземем предвид и времето, което е необходимо за получаване на разрешение за излитането му, излиза, че за същото време пациентите щяха да стигнат до София и с обикновена линейка.“
За същия проблем говори и Емил Нешев, директор на Планинска спасителна служба към БЧК. „За съжаление, ако сега се наложи да правим нещо, единствената възможност е да търсим военен хеликоптер. Но първо – системата е много тромава, за да се вдигне военен хеликоптер в мирно време за граждански цели като планинско спасяване, и второ – до голяма степен сме ограничени от техниката, с която разполагат военните. Тази техника има определени възможности и не може да се сравнява с хеликоптерите, които имаха от „Хели Ер“ – Agusta A109, които бяха малки, идеални за използване в планински условия, за евакуация и реанимация на пострадал в планината.“
По думите на Нешев
планинското спасяване е само частен случай на въздушното спасяване.
След 2016 г. Планинската спадителна служба (ПСС) работи съвместно с „Хели Ер“ и годишно са извършвали до 5-6 акции с хеликоптер. „Акциите са малко, защото трудно се достига до решение за използване на хеликоптер. Ограничавали сме се само до случаите, които са изключително тежки. Но ако имаше работеща система – под „работеща“ система имам предвид поне пет бази в България, с машини, които са подготвени за тази работа, – акциите щяха да бъдат много повече“, обяснява той.
„Аз съм си задавал въпроса каква е възможността да извикаме отдругаде хеликоптер, например от Румъния? Според мен, ако държавата има отношение към този проблем, поне би създала законови възможности това да се случи ( при необходимост да дойде машина отдругаде“, казва още Емил Нешев. Още повече че той знае, че на този принцип работят редица страни в Европа – Швейцария, Австрия, Германия.
Иначе съществени разлики между планинската спасителна служба у нас и тази в Румъния почти няма. И в Румъния, и у нас планинските спасителни екипи са съставени от щатни и доброволни планински спасители, и двете служби разполагат с бази, автомобили, моторни шейни. В Румъния планинските спасителни служби се акредитират на всеки 5 години, споменава проф. Сабин Корнойу. У нас спасителите минават на атестации на 3 години.
Според проф. Корнойу обаче има една основна причина, за да работи добре планинската спасителна служба в Румъния: „На първо място, имаме много добро законодателство, много конкретно, което уточнява подробностите за нашата дейност.“ По думите му, екипите на спешната помощ в Румъния се организират като дейности от обществен интерес и се финансират от местните публични администрации. Всички общини, които имат планински район, са длъжни да имат обществени планински спасителни служби.
Да, и румънците се нуждаят от още хеликоптери
„В момента сме в процес на придобиване на още хеликоптери, първите ще пристигнат до края на тази година. Тези хеликоптери ще бъдат приоритизирани за планинско спасяване, три от тях ще бъдат поставени на места за бърз достъп в планината, а един – за обучение и замяна на останалите, когато са на профилактика“, казва проф. Сабин Корнойу.
Милен Братанов също е планински спасител към ПСС, той е и един от хората, обучени за работа на хеликоптер. „Още когато работехме в „Хели Ер“, си давахме сметка, че в България въздушното спасяване ни е необходимо не толкова в планината (защото там реалните акции, в които може да участва хеликоптер, са 15-20), колкото за инциденти по пътищата или транспортиране на тежко пострадали хора, защото тези неща се случват непрекъснато“, казва той.
Едва в края на ноември т.г. от Министерството на здравеопазването успяха да отговорят на въпроса какво се случва с идеята за купуване на два хеликоптера. „Процедурата за купуване на медицински хеликоптер, оборудван с необходимата медицинска техника и обзавеждане, за осигуряване на спешна медицинска помощ по въздух е в ход и не е преустановявана“, се казва в съобщението. Но в проекта, одобрен с дата 24 септември 2020 г., вече се говори за покупка на „минимум 1 бр. медицински хеликоптер“. Не се казва нищо за изграждане на бази и осигуряване на хангари. Но се уточнява, че проектът е в процес на изпълнение, а срокът за изпълнението е 36 месеца.
А това позволява да четем тази новина поне по два начина – да си кажем, че след 3 години ще имаме „минимум един медицински хеликоптер“. Или да си дадем сметка, че един хеликоптер не прави въздушно спасяване.
И накрая – един разказ на границата между България и Румъния
Дивите плажове на Крапец и Дуранкулак се намират само на няколко километра от румънската граница. Може би затова голяма част от туристите, които къмпингуват през лятото тук, са румънци. Ливиу Настасеску е един от тях – инженер от Букурещ, който всяка година идва по тези места с децата и съпругата си. Казва, че място му харесва – диво е, чисто е и е много спокойно.
Питам Настасеску дали знае как работи системата на спешната помощ у нас и дали му се е налагало да я ползва. За щастие, не се е налагало, казва той. Но твърди, че знае най-важното – номерът за спешни повиквания в България е 112, също както в Румъния, и това му е достатъчно, за да бъде спокоен. Това, което не знае, е, че у нас липсват въздушни линейки. „Нито една ли няма?“, пита той, когато му обяснявам ситуацията в момента.
Настасеску не знае колко машини са на разположение в Румъния, но казва, че въздушните линейки покриват територията на цялата страна, защото иначе спешната помощ щеше да е много критикувана. „При нас непрекъснато виждаме, че хеликоптерите се използват за транспортиране на пострадали хора“, казва той. И разказва, че една част от шофьорите в Румъния карат много лудо и има много пътни инциденти, а това често налага да се използва въздушната спешна помощ. „Свикнали сме да виждаме прелитащи хеликоптери над главите ни в града и кадри с хеликоптери в новините по телевизията. Но това спасява животи“, казва Настасеску.
Текстът е публикуван първоначално в „Дневник“.
