Политиците не се съобразяват с правната рамка – била тя наказателна, гражданскоправна или практика на ЕСПЧ
Полина Паунова
Годината е 2022, главен прокурор все още е Иван Гешев. София е домакин на форум за толерантността, на който присъстват редица главни прокурори от цяла Европа. „Почти невъзможно е в България да бъде осъден човек за реч на омразата“, казва българският им домакин тогава и се разпростира в размишления как езикът на омразата се насажда навсякъде: социални мрежи, медии, политици.
По ирония на съдбата и Етичната комисия към Върховната касационна прокуратура, и Комисията за защита от дискриминацията не намериха нищо смущаващо в думите на Иван Гешев по адрес на свидетел, за когото каза, че и „циганите така правят“.
От 2022 г. досега изминаха три години. А публичният разговор у нас не просто не се е подобрил, напротив – влошава се. И ако по онова време норма сред обидите беше несъществуващата дума „джендър“, то вече политически лидери си говорят на „момиченце“, става дума освен за пачки и пудели – за пеньоари, като това в масовия случай не прави впечатление. Изглежда че подобен език е обичайният, с който се печелят избирателите. Включително и защото е лансиран в национален ефир.
За търсене на отговорност не може да става и дума, въпреки че механизми за това има. Главният проблем обаче е, че всъщност темата изобщо не е проблем. Обяснението за това дава юристът и правозащитник – Адела Качаунова от Българския хелзинкски комитет (БХК). „Обществото е привикнало не само на омразна политическа реч, вниманието на хората е притъпено от множеството скандали, сигнали за корупция и постоянната подмяна на това, което се вижда, в говоренето на политиците. Езикът им може да предизвика погнуса, но това е само нюанс в постоянното разочарование, което изпитваме. Всекидневно разбираме, че политически дебат тъй или иначе не съществува, парламентаристите ни поднасят повече театър, отколкото политика и общественото недоволство има лимит – така речта на омразата остава назад в нещата, които дразнят“, обяснява тя.
По думите ѝ политиците не се съобразяват с правната рамка – била тя наказателно или гражданскоправна или практика на ЕСПЧ, защото са недосегаеми.
Превръща ли се съдът в съучастник?
„Срещу не един политик се водят дела за реч на омразата, но тези дела се бавят невъзможно дълго, те се подават като горещи картофи между различните инстанции и така не се стигат до окончателен съдебен акт“, отбелязва Качаунова.
Окончателният съдебен акт е от съществено значение. Когато такъв липсва, пътят към Съда в Страсбург е затворен. „Така речта на омразата остава без каквато и да е било санкция, дори репутационна“, посочва правозащитничката. И допълва, че не е учудващо, че постоянно ставаме свидетели на недопустими изказвания, които стигматизират цели общности – защото речта на омразата не е просто обидна, тя създава обществени нагласи, които рано или късно преминават в действия.
Тази теза избра да защита в последните седмици и прокуратурата, след като обвинителят Иво Илиев беше нападнат и пребит с чук. От Асоциацията на прокурорите намекнаха, че непрестанната критика на прокуратурата е довела до подобни действия. На този фон обаче прокуратурата не изглежда да се е завтекла да брани гражданите, въпреки че Глава трета от Наказателния кодекс ясно дефинира подобни престъпления – за насаждане на омраза.
На този фон Европейският съд по правата на човека (ЕСПЧ) осъди България заради крайната реч на омраза на Волен Сидеров, след като в България не се стигна до негово осъждане в продължение на 8 години, припомня Адела Качаунова. И допълва, че сега „висят“ дела срещу Красимир Каракачанов, срещу Валери Симеонов, Волен Сидеров и Костадин Костадинов, най-старото от които е започнато през 2018 г. и отново по него няма окончателен съдебен акт.
Делата са за антисемитска, антиромска, хомофобска реч, както и за недопустимо етикетиране на хората с физически увреждания. В един от случаите делото престоява във Върховния административен съд (ВАС) две години, като това е трети път, в който Върховният съд трябва да се произнесе по същото дело, но съдът просто не го решава, а срещу това няма ефективно средство.
„Хората остават без надежда, че могат да се защитят. Смисълът на правосъдието се загубва между инстанциите, а политиците остават с чувство на безнаказаност, която може да се тълкува и като тихо одобрение“, допълва юристката.
Един обикновен пример
Емблематично в този смисъл е дело № 2747/2022 г. по описа на ВАС. Върховните съдии отменят решение на Административен съд – София-град, в което се установява, че Комисията за защита от дискриминация неправилно не е установила нарушение на забраната за дискриминация в публични изявления пред медии и чрез Facebook. Става дума за варненска консервативна християнска активистка Димитрина Иванова, която оглавява неправителствена организация. В това си качество Иванова се обявява против поставянето в града на билборд, на който е изобразена прегърната мъжка гей двойка. В медийни изяви тя окачествила изображението като престъпление по чл. 149 – 155 от НК – склоняване към разврат и блудствени действия. Следва съдебна сага, в която неправителствени организации опитват да докажат, че това е дискриминация. Не успяват пред КЗД, но АССГ отсъжда в тяхна полза. Решението е обжалвано пред ВАС.
ВАС обаче решава друго: „за да е налице дискриминация по признак „сексуална ориентация“, трябва лицето, което основава своите твърдения върху това, да докаже в условията на пълно и главно доказване, че е налице дискриминация – чл. 9 от Закона за защита от дискриминация“. Така на практика се оказва, че Върховният съд размества тежестта на доказване в дискриминационни дела – норма от решаващо значение за изхода на производствата. „В България езикът на омразата е широко разпространен, присъства ежедневно в публичната и в медийната среда и представлява траен дълбоко вкоренен социален проблем“, коментира адвокатът по делото Деница Любенова.
В последните няколко години различни изследвания се занимават с проблема с езика на омразата в България. Изводите са очакваните: близо половината българи го отбелязват и се сблъскват с него. От това не следва нищо. Правозащитниците обръщат внимание, че в основата му често стои политическата реч, която невинаги изпълнява състави на престъпления, но преимуществено е изпълнена с обиди и клевети. А това е първата стъпка към дискриминация.
Преглед на съдебната практика показва обаче, че когато политици се почувстват засегнати, те търсят правата си. Това е поредното доказателство за двойния аршин в обществения разговор. В медиите станаха пословични най-различни искове. Така например през 2022 г. ВКС разглеждаше иск на Волен Сидеров (политикът срещу когото са заведени най-много дела за реч на омразата) срещу Николай Нанков (ГЕРБ). Назад във времето, докато беше лидер на БСП, Корнелия Нинова съдеше Татяна Буруджиева, а паралелно и Десислава Атанасова (ГЕРБ), която беше казала, че лидерката на БСП „не е приятел на истината“. Докато политическата му кариера беше във възход, Валери Симеонов водеше дела срещу Би Ти Ви и Волен Сидеров.
И макар в тези случаи да не става дума за дела за дискриминация, общото между тях е, че по ирония това са хората, стигматизирали цели обществени групи. Но когато някой говори за тях, те се обиждат и завеждат дела.
Когато делата се водят срещу тях обаче, се бавят с години, няма краен акт, а това прегражда възможността на гражданите да потърсят справедливост в Страсбург.
В крайна сметка изводът изглежда ясен. А Адела Качаунова от БХК го систематизира така: „Аз самата съм се питала на какво се дължи това протакане – дали има неразбиране и поради това неглижиране на проблема, дали съдиите имат нужда от повече обучения за механизмите за защита от дискриминация, или всъщност говорим за чадър над политиците. Нямам категоричен отговор, но резултатът на тази нерешителност е разрушителен“.






