Бедността в градската среда – или как една доброволческа организация се опитва да създаде общност и овласти нуждаещите се
Оля Стоянова
„Гледай, гледай! Този къде мислиш, че отива?“, пита един от мъжете и сочи самолета, който в този момент прелита ниско над главите ни. Тази неделя петнайсетина души са насядали в градината на Солидарния клуб в столичния квартал „Левски В“ и режат зеленчуци, но никой от тях не вдига глава към небето, въпреки че самолетите тук летят ниско и изглеждат огромни. „Къде отива, а?“, мъжът пак повтаря въпроса си, но хората не му обръщат внимание. Вероятно защото в този момент Лондон, Париж и който и да е друг град им изглеждат безкрайно далечни. Хората продължават работата си, сериозни, съсредоточени, все едно от това, което правят, зависи животът им.
Разбира се, рязането на зеленчуци няма как да е действие от толкова съдбоносно значение, но приготвянето на храна и въобще идването в Солидарния клуб на неформалното движение „Храна, не война“ се оказва много важно за хората, които откривам тук. А зад приготвянето на храната се крият много истории.
„От четири години съм в София. Идвам не само заради храната, но и заради хората. Не мога да работя вече. На 50 години съм, болен съм и съм сам. И много ме е срам, че нямам 30 стотинки за едно кафе“, казва Златко*, който току-що е измил цяла щайга с домати и започва да ги реже. Казва, че така се чувства полезен.
Срещу него седи Нина – около 50-годишна, приказлива и пъргава, тя непрекъснато прескача до кухнята и носи още съдове и зеленчуци. До тях е Светослав – сложил е пред себе си цял леген с нарязан лук. „Няколко човека режат лук, а всички около тях реват“, шегува се Нина и отива за още продукти.
Тук е Дяко – възрастен мъж, който идва за първи път в Солидарния клуб и сега се оглежда. Мълчи и наблюдава всички отстрани, ще минат часове, преди да се включи в работата.
Край масата обикаля Иван – когато го питам с какво се занимава, ми разказва, че има един куп професии, но сега е санитар в столична болница. Не иска да каже името ѝ, за да не си създава проблеми. На светлосиния му потник вместо доказателство е написано с разкривен почерк „ОАИЛ“, абревиатура за отделение по анестезиология и интензивно лечение. Иван не се задържа при хората, които режат зеленчуци – за него приготвянето на храната е бавно занимание, той търси нещо друго, с което да помогне. Влиза в къщата, мие буркани, почиства масите. После се захваща с моторната косачка. Разказва на всички, че е по хигиената – обича да чисти, а след като храната днес бъде раздадена, ще остане да почисти кухнята.
Може би заради нас, а и защото днес има още един нов човек в Солидарния клуб, Златко представя пред всички историята си с няколко изречения: „Преди време майка ми заложи апартамента и така останахме на улицата. Тя почина после, а аз започнах да събирам бутилки. Търся си работа, но никой не ме иска. Ето, срам ме, е че съм бездомен, че съм болен, но какво да правя?“, казва той. Останалите кимат с глава. Вероятно чуват тази история не за първи път.
„На тези хора, които ме приеха тук, винаги ще съм им благодарен“, продължава Златко. После посочва Светослав, който седи до него. „Това момче ми купи с последните си пари храна, подслони ме. Сега правим планове да отидем да работим по морето, той – като готвач, аз – като помощник. Кой друг ще направи подобно нещо за теб?“, пита той.
Встрани от групата стоят още няколко души. Включват се мълчаливо в работата, но са затворени в себе си и в проблемите си. Светослав изглежда най-оптимистично настроен от всички тук. Той е 35–40-годишен, продължава да реже лука съсредоточено и изглежда като човек, който все още има надежда, че светът ще започне да се подрежда както трябва.
От тази първа среща в Солидарния клуб наистина трудно може да се каже веднага кои от хората, които участват в приготвянето на неделния обяд са доброволци и кои – хора в риск.
„Не искаме да се делим“,
казва категорично и Галина Лачева от неформалното сдружение, което стои зад цялата идея. По думите ѝ, това място съществува заради хората, които имат нужда от него. „Храна, не война“ е самоорганизирана инициатива за приготвяне и споделяне на топла храна и осигуряване на дрехи и обувки на нуждаещи се. Движението е местен клон на международната организация за еко-социална справедливост Food Not Bombs, което има представителства по цял свят. В София членовете на движението заедно с хората в риск поддържат общностна кухня, градска градина, солидарна баня, имат групи за взаимопомощ и работят заедно.
„Мотото на движението е „Солидарност, а не благотворителност“, казва Галина. И целта е хората в риск да не получават храната си наготово, а да бъдат въвлечени в отглеждането и приготвянето ѝ, да станат отново членове на обществото, да имат права, но и отговорности. „Трябва да се работи за овластяването на хората“, обяснява тя. След 1989 г. у нас е имало няколко вълни на самоорганизирани клонове на Food Not Bombs, но в този екип хората работят от 2016-та. Основното ядро са десетина души доброволци, но около тях има стотици други хора, които се включват, когато имат възможност.
Този модел да се приготвя и споделя храна заедно с бездомните хора съществува в София от шест години. Сега всяка седмица между 50 и 60 души разчитат на солидарната кухня в квартал „Левски В“. През зимата броят им става по-голям. Но преди да стигнат дотук, през годините доброволците са се сблъсквали с различни проблеми – полицията ги е гонила, защото нямат право да раздават храна без разрешение от множество институции; наемали са помещение подир помещение, но все някой бил недоволен от събирането на бездомни хора или са им вдигали наема до непосилни нива и се е налагало преместване; преживявали са обири.
От година и половина Солидарният клуб се намира в столичния квартал „Левски В“. Къщата, която са наели, е стара и има нужда от ремонт. Ремонтирана е вече няколко пъти с помощта на доброволци, но все още има работа по нея. Мястото е отдалечено от центъра на София, но се оказва, че има едно голямо предимство – разполага с двор, който постепенно се превръща в градина. И в тази градина доброволците и хората в риск заедно обработват земята и отглеждат зеленчуци.
Как работи този модел?
Краткият отговор е – възможно най-просто. Всички дейности се извършват от доброволците и нуждаещите се. Няма програми и субсидии, които да подкрепят дейността им. Активисти и хора в риск заедно обработват градината и използват продукцията от нея, дарени от пазари зеленчуци, както и плодове и билки, набрани в междублоковите пространства или извън града, за да приготвят заедно храна. Останалите продукти, които им трябват, купуват със собствени средства. Все по-често идват и дарители – хора, които са чули за Солидарния клуб и носят продукти или амбалаж, тези толкова необходими празни буркани, в които се раздава топлата храна. Някои от дарителите носят плодовете, които са отгледали сами, други купуват от магазина например леща и ориз. През последните години благодарение на платформата TimeHeroes идват все по-често и непознати хора, привлечени от каузата – някои от тях решават да се включват по-редовно или идват като цели екипи от корпоративни служители, които искат под формата на тиймбилдинг да поработят в солидарната градина или кухня.
Но има някои неща, които се неотменни – месечният наем и режийните разходи продължават да се плащат с доброволни вноски, докато настоящите собственици на ползвания имот не решат да изпълнят плана си да застроят терена с нова кооперация. Тогава ще се наложи Солидарният клуб отново да си търси дом. Този сценарий се е повтарял много пъти през тези шест години, като до този момент опитите да издействат безвъзмездно ползване на помещение от държавна или общинска структура или от неправителствена организация са били безуспешни.
Активистите от „Храна, не война“ разказват, че инициативата им е неформална и не е регистрирана като НПО. Те обаче държат да останат максимално необременени с бюрокрация и да се самоорганизират хоризонтално. „Основният принцип в Солидарния клуб е, че
при нас няма йерархия – всички решения вземаме заедно“,
казва Галина Лачева. Тя обяснява, че доброволците ходят на работа и се грижат за семействата си и затова предпочитат да прекарват ограниченото си свободно време в солидарни акции и пряко взаимодействие, вместо в писане на проекти и подаване на отчети до институции. Хората правят това, което намират за най-важно – борят се с неравенствата от най-ниското ниво, вземат решенията за дейността си пряко-демократично, прозрачно и отчетно пред членовете на Солидарния клуб, градейки устойчива общност. Самата Галина е професионален обучител по английски език, но на въпроса с какво се занимава, отговаря: „С еко-социален активизъм.“ Доброволчеството е приоритет. Затова, освен всичко друго, организира и курсове по английски език за хората в нужда.
Това обаче не е история за благотворителност
Галина Лачева настоява, че хората идват тук не само за да получат храна, но за да бъдат активна част от солидарната общност и това е по-важното. Защото този включващ подход е начин тези хора да върнат контрола върху живота си – да знаят, че нещо зависи от тях и от техните усилия. Той помага на хората в риск да не бъдат напълно отхвърлени от обществото, а да запазят достойнството си и да стоят наравно с останалите.
Затова, още преди споделянето на храната, хората се включват в седмичното събрание, на което обсъждат различни теми – веднъж на дискусиите става дума, че в солидарната кухня се готви само веган храна заради солидарността и с хората в нужда, и с животните. Друг път темата е как се вадят нови лични документи и се решават здравни проблеми за неосигурени. Трети път разговарят за войната в Украйна. Понякога дискусиите се проточват и след обяда. Сега хората ще останат за дискусията за свободата на медиите и за фалшивите новини. А Дяко, който е за първи път тук, накрая ще се престраши и ще попита защо днес медиите лъжат толкова много. Галина ще му отговори с усмивка: „Не всички медии лъжат. Някои имат икономически интереси да представят само една гледна точка или имат криворазбрана представа за „свобода на словото“. Ние сами трябва да преценим на кои медии можем да имаме доверие, защото има и такива.“
Идеята на тези общностни събрания е хората да получат полезна за тях информация, до която трудно имат достъп, да търсят заедно решения на проблеми от обща важност, за които друг не помага или не ги пита, както и да си предложат взаимна подкрепа. На една от тези срещи Златко е научил от Светослав за възможността да отиде да работи с него на морето – възможност, която, за съжаление, няма да се осъществи.
Солидарната градина в отговор на бедността
В една от съботите в градината на Солидарния клуб откривам Иван Илиев и Илияна Георгиева, които току-що приключват с прекопаването на лехите със зеленчуци. Около тях има още хора, които копаят и плевят, но те предпочитат да не се включват в разговора. Няколко реда картофи, редици с домати, кромид лук, чесън, джоджен, ягодова мента, копър, манголд (спанаково или листно цвекло), тиквички – в онзи момент това е насадено в градината.
„Още не сме обработили цялото място, нужни са повече усилия и повече хора да се включат“, казва Иван и сочи земята, където ще се направят още лехи. Наскоро е валял дъжд и всичко е кално, но пък се копае по-лесно. Иван пояснява, че земята може да се изоре и с трактор, но идеята е друга – да дойдат повече хората и нещата да се получават по естествен начин – по-природосъобразно, без машини и химикали, да се щади земята и да се компостира, а хората да общуват и да бъдат заедно.
„Миналата седмица обрахме манголда, но за обяда утре ще има още една щайга“, съобщава ни Илияна. За себе си тя казва, че вече три години е част от каузата „Градско градинарство – София“, която се опитва да
превърне пустите градски терени в зеленчукови градини.
По думите на Илияна, това е пътят за облагородяването на околната среда и за създаването на една малка хранителна независимост. Но според нея това е и начин за създаване на по-солидарно общество. Проблемът е, че за двумилионен град като София градините са много малко – „Градина заДружба“, която е на площ около шест декара, тази тук в „Левски В“, градината в село Герман, в Обеля, още няколко междублокови малки градинки – и това е. Броят се на пръстите на ръцете.
Защо да бъдеш в крайните квартали на София понякога е предимство
За първи път хората от „Храна, не война“ разполагат със собствена градина и сега всичко се случва на едно място – преди години клубът е бил в центъра, до Женския пазар, където се е приготвяла и раздавала храната, а на друго място – в квартал „Дружба“, е била градината, където са се отглеждали зеленчуците. Сега хората могат лесно да се включват в общата работа. „Радостно им е да се грижат за зеленчуците, да видят какво се е родило, кое растение се е прихванало, кое колко плод е дало и всички сме щастливи“, казва Иван Илиев.
В началото обаче не е било лесно. На възрастните хора, особено на онези, които имат физически и материални затруднения, им е много трудно да стигнат до този краен квартал. Иван разказва как някой от доброволците е трябвало да ги чака на старото място на „Храна, а не война“ до Женския пазар, за да ги упъти, друг – да ги посреща на трамвайната спирка, и трети – да ги доведе от крайната спирка до къщата.
„Но вече научиха мястото и го превърнаха в пространство за срещи. Събират се тук, остават след неделния обяд, почиват си, обсъждаме заедно всички теми, които ги вълнуват“, казва Иван. После доуточнява: „Когато човек е в затруднено положение, няма семейство или по някакъв начин е отритнат от обществото, е важно да има подобно място, където всеки е добре дошъл да се включи в разговорите и в дейностите, които извършваме на терен.“
Илияна потвърждава, че хората постепенно започват да помагат в градината. И дава пример, че в тази градина тя пренася опита, който е натрупала от „Градско градинарство“ – кога какви растения се отглеждат, как се обработва земята. Хората от „Храна, не война“ преди година са имали един малък парцел в „Градина заДружба“ и продукцията оттам е отивала изцяло за клуба и за приготвяне на храна за нуждаещите се. Но после в „Градина заДружба“ настъпват промени, част от градините са премахнати и хората от „Храна, не война“ освобождават терена. Вече работят основно тук.
„Миналата година една възрастна жена идваше с голям ентусиазъм да ни помага за връзването на доматите. Включваше се във всичко, учеше ни и после вземаше храна за нейна приятелка, която беше трудноподвижна и се нуждаеше от подкрепа. Така виждаш, че тези хора оценяват това, което правим заедно“, разказва Илияна.
Онова, което липсва в цялата тази картина, са институциите.
Вече шеста година „Храна, не война“ работи на територията на град София, но сякаш Столичната община няма конструктивно отношение към онова, което се случва. Нито Министерството на труда и социалната грижа, нито която и да е друга държавна институция. Разбира се, една от причините за това е, че гражданската инициатива няма регистрация като неправителствена организация. Хората твърдят, че съзнават евентуалните предимства от това, но и задават логичния въпрос – повече печелим или повече губим от обвързването с институции? Задават същия въпрос и по отношение на религиозните власти, които са им отказвали съдействие.
Има ли по-лесни решения?
„Да – смята Иван Илиев. – Цялата тази организация, събирането на храна от различни краища на София, приготвянето на топъл обяд, идването дотук – понякога е много сложно като логистика и за нас, и за хората в нужда. Много по-лесно би било подобни клубове да има във всеки квартал на София, където има читалища например, и да се раздава там храна на нуждаещите се.“
Галина Лачева казва, че всеки може да започне своя собствена група „Храна, не война“ в своя квартал или град, достатъчно е да включи в тази дейност и самите хора в риск, за да работят заедно. В момента във Варна също има идея за сформирането на Солидарен клуб. По думите на Галина, това не е никак сложно.
„Преди време хората си мислеха, че работим по някакъв проект, че някой ни плаща, че получаваме заплати и затова им помагаме. А ние идваме след работа, отделяме лично време и средства и никога не сме получавали пари за това. Трябваше да мине време, за да го разберат“, разказва Илияна Георгиева.
*Към днешна дата Златко вече го няма. През 2022 г. той почина заради нелекуваното си заболяване.
Втората част от статията може да прочетете тук: „Уроците на Солидарната градина“
