Как градското градинарство може да се използва за решаване на социални проблеми
Оля Стоянова
Първата част от статията може да прочетете тук: „Уроците на Солидарния клуб“
„Няма такова нещо като земята в града да е неплодородна. Ако се грижиш за нея по правилен начин, ако се добавя компост и я култивираш, всичко ще расте. На това ни учи пермакултурата – има хора по света, които от пустиня правят градини, а ние какво правим“, пита Иван Илиев. Той е един от доброволците в т.нар. Солидарна градина към неформалното движение „Храна, а не война“ в София в квартал „Левски В“.
Докато говорим в градината, той спира за момент да се бори със земята и посочва прекопаните лехи: „А какво остава тук, в София, където имаме толкова възможности? Грехота е да не се възползваме от това, особено когато имаме пустеещи парцели в града и толкова много хора, които живеят в риск и не могат да се изхранват.“
Иван, заедно с Илияна Георгиева и още доброволци, се грижи за Солидарната градина, а зеленчуците, които произвеждат, отиват за приготвяне на храната, която всяка неделя се раздава на нуждаещите се хора. Това се случва за шеста година в София.
Този модел е устойчив по света.
Предоставянето на възможност за съвместна работа в споделени градски градини на хора в нужда – бездомни и бедни хора, бежанци, хора в неравностойно положение и с нисък социален статус – е широко използван метод. В Марсилия, Франция, функционират няколко споделени градини в самия център на града. Една от тях се намира в социалния дом за възрастни хора с увреждания L’Astreeс – там местните хора работят с хората с увреждания и заедно се учат на градинарство. Използват се парцелите на социалния център, а това е и възможност вратите му да се отворят по-широко за повече хора и резидентите му да не живеят в изолация.
В този социален дом са настанени възрастни с интелектуални дефицити, на които се предлага терапия и обучение, а неправителствената организация, която се грижи за него – Асоциация AMSP, е създадена през 1901 г. и има богат опит в подкрепянето на най-уязвимите групи и в признаването и спазването на гражданските им права.
Плодовете, произведени в тези градини, отиват за хората с увреждания, а друга част – при местните хора, които са ги отгледали. „Голяма част от местните хора, които идват в социалния център, за да си направят градина, са майки с деца, бежанци, уязвими хора, които наистина се нуждаят от тази продукция, но още повече се нуждаят от общуване и споделяне“, обяснява Шамсия Али, която отговаря за социалните проекти към общината в Марсилия.
В градината на социалния дом има изградени парници, където се подготвя разсадът. Минаваме през добре очертани парцели, има лехи, подготвени за работа. Но има на разположение и професионален градинар – Жил, който работи към AMSP и който помага на начинаещите градинари със съвети. Той ни развежда из градините.
„Когато разсадът стане достатъчно голям, го местим тук, в лехите. Обикновено отглеждаме домати, чушки, салати, лук, такива неща. Но това, което е по-важно и за двете групи, е да не живеят в балон – местните хора работят заедно с хората в социалния дом и двете групи да се чувстват част от общност“, казва Жил. Той пояснява, че местните хора могат да ползват земята, на която са изградени градините, но не могат да я купуват или наемат. Нямат сключени договори, но не са им и необходими, защото никой няма да им отнеме продукцията – за всички е ясно, че
градските градини осигуряват не само препитание, но и са вид терапия за хората в риск.
Това повтаря и Шамсия Али, когато отиваме в самия център на Марсилия, за да видим модела на Сосо Velten – две споделени градини, където бежанци и местни хора в нужда заедно отглеждат зеленчуци.
Coco Velten е особен проект – съществува от 2019 г., когато помещенията на бившата фабрика Direction des Routes ru Bernard du Bois в Марсилия са дадени за временно ползване на хора в риск и различни неформални групи и неправителствени организации. Тази сграда на площ от 4000 кв.м., бивша държавна собственост, е в процес на закупуване от общината. Вместо да остави тези огромни сгради в центъра на града да пустеят, докато се уреди окончателно статутът ѝ, общината е настанила тук хора, останали на улицата. Проектът позволява хората в риск да получат бърз достъп до жилище и помощ да се интегрират в обществото. А споделените градини са част от инструментите за постигане на тази цел.
„В бившата фабрика намират подслон до 80 души“, обяснява Шамсия Али. И показва място на първия етаж, до кафенето, което е оформено като малък магазин – в този магазин всичко е безплатно и всеки може да вземе или остави дрехи, книги или учебници. Наричат го „Магазин без пари“ и казват, че на много хора е помогнал. Тук има още и солидарен хранителен магазин, който работи на принципа на хранителната банка – всеки може да дари и да получи храна.
Освен хората в риск, които са главно бежанци и имигранти от Африка и Азия, общината е поканила в сградата и неправителствени организации да работят и развиват дейност на нейна територия – става дума за социални дейности в сферата на образованието и културата, отворени за жителите на областта. Без тази подкрепа неформалните групи и организации не биха могли да си позволят да плащат наем.
В бившата фабрика съществуват и две градини, в които работят предимно бежанци, имигранти и бедни местни хора, но има също и кафе-ресторант, в който се наемат хора от рискови групи. Първата градина се намира на покрива на високата сграда – от нея се открива чудна 360-градусова панорама на Марсилия. В момента градината дава съвсем скромна продукция – домати, билки, тиквички, защото тепърва хората работят за изграждането на система за напояване. В този град, където температурите през лятото стават все по-високи, това е задължително условие, за да се отглеждат зеленчуци.
Втората градина е на партера, във вътрешен двор на съседната сграда, и в нея са изградени огромни саксии с надигнати легла. В тях се отглеждат ягоди, малини, отново домати, риган, царевица, лук.
„Всеки от общността, който иска да се занимава с градинарство, е добре дошъл тук. Така хората се ангажират да идват и да се грижат за градините си“, обяснява Шамсия. От своя страна, Сосо Velten им подпомага, като организира работилници за приготвяне на храна, разяснява им принципите на пермакултурата и градското градинарство. Самата Шамсия Али дълго време е била доброволец и затова знае какви са механизмите, за да работи един такъв проект – нужни са не само доброволци, формални или неформални организации, но и усилия от страна на общината.
У нас обаче всичко става на мускули
При това – разчита се на мускулите на определени хора. „Двеста души по пет лева на месец покриват разходите на Солидарния клуб за наем и режийни, а напоследък – за поддръжка на солидарния ван и доставки до наводнените села в Карловско“, написа наскоро във „Фейсбук“ Галина Лачева, активист от неформалното сдружение „Храна, не война“. Тя казва, че това е идеалният вариант, защото когато има повече доброволци, тежестта не се усеща. В повечето случаи обаче някои дават повече, други – по-малко, а трети не могат да участват с пари, но даряват времето и труда си. Това е принципът, на който се издържа Солидарният клуб и градината към него вече шест години, без никакво институционално съдействие.
Крие ли рискове този модел?
Да. Възможно е един ден тези активисти и доброволци да се уморят и да се откажат от това, което правят – да отделят от времето си, от парите си, да даряват и труда си. Това и друг път се е случвало – при предишните вълни, когато у нас спонтанно са се организирали местни клонове на Food Not Bombs, а после са се разпадали. Галина Лачева също споделя, че хората понякога се отказват, защото се местят в друг град, заминават да работят в чужбина, но пък има и обратният процес – идват чужденци, които са активисти на Food Not Bombs и продължават да помагат тук.
„Доброволческата общност е динамична“, казва тя. Сега към тях се е присъединила украинка, имат и човек от Великобритания.
Горе-долу същото, но не с тези думи ни казва и Иван, който работи като санитар в столична болница. Докато по цял ден минава пъргаво между къщата и градината, носи празни буркани, мие, бърше плотовете, той се подсмихва и ни заявява: „Когато трябва, Бог праща работници на нивата.“ На следващия курс пак ни подхвърля: „Все някой ще трябва да свърши цялата тази работа, нали така?“
Вероятно ако имат помощта на институциите, тези споделени градини биха могли да работят още по-ефективно. Но въпреки липсата на подкрепа у нас
факт е, че мрежата се разширява.
Доскоро хората от „Храна, не война“ не получаваха външна помощ. Картината днес не се е променила кой знае колко, но Иван Илиев разказва, че Солидарният клуб вече има установени контакти с няколко социални заведения, както и вече работи с две църковни социални кухни – една в ж.к. „Дружба“, другата – в кв. „Дървеница“. Все по-често получават и дарения от приятели, както и от различни компании и училища.
„Започнахме да си помагаме и с кризисните центрове. Самите ние се включваме като доброволци в различни каузи – разчиствахме къщите при наводненията в Карловско, помагаме на бежанците от Украйна“, разказва Иван.
Илияна Георгиева споделя, че продължават да поддържат контакти с „Градина заДружба“, където са се научили да градинарстват и прилагат тези умения в градината тук. Сътрудничат със споделената градина в село Герман, с една градина в Студентски град и още една в Обеля. Част от градинарите там понякога им дават и от продукцията си, която е в излишък. Понякога получават дарения и от фермерските пазари на „Римската стена“ и в квартал „Иван Вазов“ в София – най-често им даряват непродадената стока или онази храна, която няма добър търговски вид.
„Понякога направо ни я карат тук, друг път ние отиваме да си я вземем, и така с дарената продукция успяваме да организираме някой неделен обяд и да нахраним между 40 и 50 души“, обяснява тя.
Всъщност става въпрос точно за
обяд за 60 души –
толкова храна се приготви онази неделя, когато Златко, Иван, Нина, Светослав, Дяко и Иван помагаха за приготовлението на храната. Тогава обядът се забави малко, защото Майлс Багнал от Великобритания, който от четири години живее в София и е неизменна част от Food Not Bombs, настояваше, че храната трябва да е балансирана. Какво означава това?
„Това означава да има достатъчно въглехидрати и мазнини, но и протеини. Хората не се хранят правилно, ако не получават и протеин“, настояваше Майлс. И той, заедно с Галина Лачева и останалите доброволци, остана край печката с часове, за да приготвят почти промишлени количества фалафели, които бяха приети от хората като рядък деликатес.
„Майлс държеше непременно да направи зеленчукови кюфтенца и беше прав. Важно е на хората да им е и вкусно, и здравословно“, обяснява Галина, докато разрязва на различните плодове, така че да има разнообразие за хората.
„В „Храна, а не война“ предлагаме веган и вегетарианска храна, защото такива са разбиранията ни – ние сме не само срещу войната, насилието, омразата, но и срещу социалния и екологичен дисбаланс“, казва Галина, докато подава бурканите с храна на хората. За част от нуждаещите се продължава да е твърде далече да стигнат до този краен квартал и затова някои вземат по няколко порции и ги носят на онези, които са трудноподвижни. „Имаме един бездомен човек, който живее в подлез, той си взема порции за няколко дни“, обяснява Галина. След края на обяда тя раздава и новите купони – всеки от хората заявява колко порции храна ще вземе следващата неделя, така че храната да стигне за всички.
Възможни посоки за развитие
Една от посоките, в които Иван Илиев предлага да се търси решение, е в създаване на повече споделени градини в града, в обособяване на общински или държавни парцели, в поощряване на градското градинарство, което сплотява хората и в същото време може да ги изхранва.
Истината е, че този модел – хората в риск да работят в споделените градини – не е популярен у нас. Има и изключения, разбира се – например „Градина заДружба“, създадена през 2015 г. върху общински терени в ж.к. „Дружба“. Вероятно тя е една от първите и най-големите споделени градини у нас. Теренът е около 6 декара и принадлежи на общинското дружество „Пазари Юг“. През различни периоди там са били оформени между 30 и 50 градини, а земята се е обработвала от стотина души. Там се е намирала и първата солидарна градина на „Храна, не война“.
През 2021 г. обаче част от площта на градината е асфалтирана и превърната в паркинг, което предизвика недоволството на градските градинари. Градината все пак оцелява, но това става повод да се заговори за нуждата от промени в законодателството, които да стимулират градското градинарство. През лятото на 2022 г. общинският съветник Борис Бонев от „Спаси София“ организира среща с активисти с идеята да се дадат предложения как са се промени законът, така че да стимулира създаването на градски зеленчукови градини.
Радина Калдамукова, геоеколог, ентусиаст градинар и част от авторския екип на „Климатека“, посочва, че градското земеделие създава не само заетост, но може да укрепва социалните връзки и да подобрява биоразнообразието. По думите ѝ, въпреки че животът в градовете и земеделието изглеждат като два напълно чужди свята, вече има много инициативи за възраждане на градското земеделие. Радина дава примери, че градското земеделие може да бъде хоризонтално, като обществените градини на Сао Пауло, или вертикално, като в Ню Йорк. Може да е ръчно организирано, като в Адис Абеба в Етиопия, или роботизирано и автоматизирано, като в селскостопанските фабрики в Япония. Може да използва и прости техники и методи, които са използвали бабите и дядовците ни. „Но социалните му аспекти включват интеграция на уязвими групи, на крайно бедни жители, които чрез заетостта си могат да получават доход, заедно с това се създават „зелени работни места“, които са своеобразен спасителен пояс, особено във времена на икономическа криза“, казва Радина.
У нас градските градинари обаче все още не са спечелили битката.
Особено след като през август 2022 г. Община Варна обяви, че обмисля промени в новата Наредба за обществения ред, с които да забрани отглеждането на зеленчуци върху общински терени в кварталите.
От „Храна, не война“ обаче са оптимисти. Те вярват, че този модел със солидарните градини има възможност сам да се развива – с помощта на доброволците, но и с помощта на общините, които един ден може би ще узреят за идеята. Ако се осигурят градски терени за работа, хората в риск ще могат да споделят опит и постепенно да преминат от другата страна – не само да ползват услугите, но и да помагат на другите.
Впрочем това е нещо, което и сама забелязвам в Солидарната градина в квартал „Левски В“ – когато идва време за раздаване на храната, се оказва, че онези хора, които съм мислила за доброволци, също се нареждат на опашката. Не задавам въпроси, защото, както казва Галина Лачева – най-ценното на това място е, че хората не се делят и всеки може да се включи да помага според силите си.
