Как липсата на стандарти за отразяване на научни теми допринася за инфодемията

891
Илюстрация: Пеню Кирацов

Константина Василева

Константина Василева е медийна анализаторка с опит в български и чуждестранни изследователски проекти и компании. В момента е докторантка в Нова Зеландия, където от първо лице наблюдава начина, по който страната се справя с пандемията.


Според официалното допитване
Евробарометър 516 със специален фокус върху научни теми 36% от българите в извадката са силно съгласни с твърдението „Науката е толкова сложна, че не разбирам много за нея“. Почти 30% от анкетираните (на фона на 10% средна стойност за ЕС) са силно съгласни, че „в ежедневието им не са нужни познания за науката“. Едва 9% гледат редовно документални филми или четат издания за наука и 40% посочват „липса на интерес“ като основна причина да не се информират. На въпроси, свързани с конспиративни теории за науката, 41% от запитаните българи смятат, че „има лек за рак, но го крият заради търговски интереси“ (в ЕС – 21%), а според 52% „вирусите се създават в правителствени лаборатории за контрол над свободата на хората“ (в ЕС – 28%). На фона на тези данни резултатите по научния компонент на тестовете PISA в България са с повече от 50 точки по-ниски от средните за ЕС. През 2020 г. за научни изследвания и развойна дейност в сферата на висшето образование инвестираме едва 0,05% от БВП: след Румъния (0,04%) това е най-ниската стойност за всички страни членки на Европейския съюз (при ниво от 0,5% от БВП за ЕС).

Всички тези фактори са само част от пъзела на лошата информираност по научни теми у нас. В такива условия медиите имат още по-голяма отговорност към аудиторията да представят научните теми по достъпен и коректен начин. За съжаление, когато не се прилага проверка на факти и липсват стандарти за отразяване на научни теми, дезинформацията е само на крачка разстояние от добрите намерения на журналистите.

Добрите и лошите практики в отразяването на научни теми

По света е все по-разпространена практиката учени да пишат за масовата аудитория и все повече университети предлагат обучение в областта на научната комуникация. Далеч не всички медийни редакции обаче имат финансов и човешки ресурс да поддържат отдел с автори с медицинско или научно образование. Добър пример e Бен Голдейкър, който пише за „Гардиън“. Той е завършил медицина в Оксфорд и има академична кариера като изследовател, което го прави висококомпетентен да отразява медицински и научни теми.

Гост-автори с такова образование са добро решение на микрониво. Друга възможност е журналистите в екипа да пишат сами статиите, които впоследствие се преглеждат от независим научен редактор или консултант. В Нова Зеландия например една от най-големите медийни компании „Стаф“ използва услугите на колектив от здравни и научни експерти за фактологическа проверка на всички свои материали за пандемията.

При липса на учени в екипа е важно преди публикуване да се премине през задължителна проверка на фактите. Все повече реномирани медии, като „Ройтерс“, имат собствени екипи за проверка на факти. В България може да се разчита на подробните проучвания на авторите във Factcheck.bg.

Интервютата с експерти не само не компенсират тези проверки, а понякога се нуждаят от тях. Поканите за гостуване или интервю често се отправят по външни белези, като годините опит или престижно звучащи организации в биографията. Има обаче много примери за специалисти, които разпространяват неверни твърдения въпреки квалификациите си, и организации с гръмки имена, като Световния лекарски съюз, които всъщност нямат авторитет в сериозните изследователски среди. Без познаване на този контекст, изборът на експерти се свежда до познати лица от екрана или до хора, които потвърждават вече формираната гледна точка на журналиста.

Важно е да се отбележи, че дори десетилетия опит в медиите и отлични познания по други теми не могат да имунизират журналистите срещу научна дезинформация. Познанията за научния метод са строго специализирани. Не е достатъчно просто да се прочетат изводите от дадена научна статия, а е необходимо задълбочено разбиране защо едно изследване е направено по определен начин, как са събрани данните и дали има достатъчно силни статистически аргументи в подкрепа на изводите.

Статистическият анализ и наличието на добре контролирано и систематизирано проучване са ключови критерии: отделни единични случаи не могат да бъдат база за обосновани научни изводи. Това е особено често срещана грешка при журналисти, които погрешно представят частни случаи и отделни казуси на двама-трима пациенти като опровержение на изводи от контролирани изследвания с десетки хиляди участници.

Инстинктът на журналистите да търсят алтернатива на официалната информация работи в други сфери, но алтернативата на научния консенсус е сигурна пътека за разпространяване на дезинформация и псевдонаучни тези.

Научен консенсус срещу отделни мнения

Когато от екрана се дават за пример изследвания, които противоречат на официалната информация, е важно да знаем, че далеч не всяко изследване е надеждно. В най-добрия случай има неволни грешки, недогледани детайли в анализа или твърде смели изводи на базата на много малък брой наблюдавани хора. 

Никой не е имунизиран срещу неволни грешки, но реакцията към тях отличава истински добрите експерти. Вместо да заемат защитна позиция, учени като Нобеловия лауреат д-р Франсиз Арнолд сами признават недостатъците на свои стари изследвания и (когато е нужно) ги оттеглят. В най-лошите случаи, като при оттегленото изследване на Андрю Уейкфийлд, грешките не са неволни, а са свързани със сериозни нарушения, умишлена измама и неспазване на етични стандарти. Обикновено тези учени не само не признават доказаните недостатъци на работата си, но дори втвърдяват позицията си и се изправят на поход срещу свои колеги, докато загубят напълно реномето си в научната общност. Пример за това е Джуди Майковиц, която в „Пландемия“ се представя за световен експерт: титла, която има само сред аудиторията без досег до научна дейност.

Поради тези и редица други фактори в науката са важни не отделните учени и изследвания, а натрупването на данни и доказателства. Научният консенсус произлиза именно от количественото и качествено натрупване на данни в подкрепа на дадена теза. Дори най-впечатляващите единични изследвания имат нужда от тест дали при възпроизвеждане (за предпочитане от друг учен или екип от учени) пак ще се стигне до същите резултати и изводи. Тези принципи (възпроизводимост, използване на научния метод и анализ на данни) са в основата на съвременната медицина, основана на доказателства, а не на личен опит в практиката и изводи от отделни случаи. 

Коронавирусите са известни на медицината от 60-те години на ХХ век, но SARS-CoV-2 – причинителят на COVID-19, e различен от всички досега. Това до голяма степен раздели експертите на такива, които държат да следят новите данни, и такива, които смятат, че на базата на съществуващия им опит „всичко за вируса е ясно“. Колебливостта на първите в началото на пандемията и непоклатимата увереност на вторите създадоха два лагера. Липсата на адекватна комуникационна кампания по темата само влоши нещата, създавайки допълнителна несигурност у аудиторията на кого да вярва.

Разделението е толкова дълбоко, че създава погрешното усещане, че мненията са равностойни и объркването – универсално. Всъщност в реномираните световни медии и в научната общност са добре документирани много теми, за които от екраните ни се твърди, че „няма информация“. „Новата нетествана иРНК технология“ всъщност се разработва от повече от десетилетие и в детайли е описано защо и как при строги протоколи за сигурност ваксината е налице за по-малко от една година. Много източници, включително най-реномираното научно списание в света Nature, описват напълно прозрачно конкретните организационни, бюджетни и бюрократични причини процедурата да отнеме толкова по-малко време спрямо разработването на познатите до момента ваксини. 

Работата на учените не само не е тайна, а все повече залага на т.нар. отворена наука с безпрецедентна прозрачност и достъп до данни от целия свят. В това море от информация, без научни консултанти и фактологическа проверка, медиите, за съжаление, лесно могат да си направят грешни изводи. Истинският враг не са официалните данни от институции, които работят по възможно най-високите стандарти. Проблемът е в прибързано създадени и методологично слаби научни публикации, които наливат масло в огъня на дезинформацията.

Научният консенсус не е сляпо следване на мнозинството. Всеки учен поотделно преценява тежестта на доказателствата и с натрупване на данните в подкрепа на дадено твърдение все повече учени застават зад него. Така постепенно се формират мнозинство и консенсус. Търсенето на алтернативни мнения, които се опълчват срещу научния консенсус и „пропагандната официална наука“, показва фундаментално неразбиране на научния процес.

Световните медии не дават платформа на алтернативни научни позиции не защото са неудобни, а защото тези позиции често не издържат на проверката на фактите и на изискванията за качество в научната общност. Личният престиж на даден учен няма значение: важно е дали твърденията му са подкрепени от надеждни данни и изследвания с високо качество. Така дори хора с успехи в миналото, например д-р Робърт Малоун, днес гостуват само в апокрифни предавания, като War Room на Стив Банън. Медиите, които държат на репутацията си, пишат за твърденията на тези учени само със солиден контекст.

Казусът с „конференцията“ в Болцано

Пример като по учебник как непознаването на научните среди може да ни вкара в капана на дезинформацията, е „международната конференция в Болцано“. Така описана в медиите, тя звучи престижно. Аудиторията остава с впечатление, че става дума за сериозен научен форум. Всъщност всеки с бюджет за наемане на помещение може да покани пресата и да направи „конференция“. Събитието в Болцано е именно вид пресконференция, организирана от тиролската политическа организация „Енциaн“.

„Енциан“ няма никаква връзка с научните среди и в листата ѝ фигурира само един човек – основателят Йозеф Унтерхолцнер, автомобилен механик по образование. Информация за „конференцията“ има основно във Facebook и YouTube, но не защото някой крие какво се е говорило. Сериозните научни форуми се отразяват в публикации на научната общност и имат свои сборници. Публикации от Болцано няма, защото презентациите съдържат низ от многократно опровергавани твърдения, включително редовното дезинформационно портфолио: „ваксините съдържат графенов оксид“, тествани са „върху три плъха и две мишки“, „шипчестият протеин има токсични ефекти“ и др.

Тактиката е изобилно да се използва научен и медицински жаргон, който създава у неспециалистите усещане за тежест и авторитет. Един от двамата основни говорители на „конференцията“ е патологът Арне Буркхард. Германското дружество по патология е сериозна организация, основана през 1897 г. Оттам посочват, че от 2019 г. нямат нищо общо с дейността на Буркхард. Германецът оглавява още една „конференция“ тази година в Ройтлинген, озаглавена „Причини за смърт след ваксинация срещу COVID-19“. Въпреки опитите да се рекламира като научна конференция, в официално отворено писмо на Дружеството по патология в Германия се пояснява, че това е „пресконференция“. Организацията държи „рязко да се разграничи“ от твърденията на „двама пенсионирани патолози и един електроинженер“ за предполагаемите аутопсии, направени от тях. В писмото се посочва, че твърденията на Буркхард за извършените аутопсии са „лично мнение, а не позиция на специализираната общност“ и че „както беше посочено и в други източници, представените от него данни нямат научна основа“.

В Германия има специално създаден национален регистър, в който се въвеждат данните за извършените ковид аутопсии (DeRegCOVID). Според разследване на Correctiv от регистъра твърдят, че данните, с които Буркхард разполага, „няма как да се използват за надеждно установяване на връзка с ваксините“. Двама от лекторите на „конференцията“ в Ройтлинген са членове на организация, предоставяща контакти на лекари и натуропати, които издават съмнителни сертификати за освобождаване от задължението за носене на маска. В проучването на Correctiv се посочва, че „липсват доказателства самият Буркхард да е правил аутопсиите“: по време на презентацията той загатва, че за някои органи и проби от различни пациенти е имал проблем да определи на кой пациент от списъка принадлежат. Изследването му не е достъпно в официални научни издания и от Дружеството по патология, Федералната асоциация на германските патолози и Германския регистър за аутопсии на починали от COVID-19 изказват сериозни съмнения относно приложените методи, произхода на данните и цялостното проучване. Въпреки това проучването се представя отново в Болцано.

Освен Буркхард, говорител в Болцано е и д-р Паоло Белавите. Медиите, които го представят безкритично, се концентрират върху детайлите от биографията му, които звучат престижно: „италиански професор от Университета във Верона с 40-годишен стаж и множество проучвания“. Това, което пропускат, е, че високоуважаваният ректор на Университета във Верона Пиер Франческо Ночини публикува официално писмо, в което се разграничава от твърдениятa на Белавите за ваксините, защото те са просто „лично мнение“. Ночини посочва, че Белавите не само е „пенсиониран през 2017 г.“, но и „няма никаква връзка с изследователските групи на университета, още по-малко с изследвания върху COVID-19“.

Името на Белавите в Италия се свързва основно с хомеопатията. Публикациите му отсъстват от сериозните научни издания с контрол на качеството от други изследователи (т.нар. peer review). Белавите публикува проучванията си в т.нар. хищнически научни издания (predatory journals), които са еквивалент на самиздат в научните среди. Те нямат сериозни редактори и възлагат проверката на фактите на доброволци, на които изпращат имейли на случаен принцип. Публикува се всичко срещу съответната такса. Това не са истински научни издания и учените го знаят, но журналистите и широката аудитория, които не са запознати с тази практика, може да се подведат. В най-куриозния случай, описан с хумор от престижното списание Science, куче става „член на редакторския екип“ на цели 7 „медицински“ издания. Собственикът на симпатичния териер измисля псевдонима д-р Оливия Дол и я записва в редакторските екипи, след като го обсипват с имейл покани самият той да стане председател. Иска да види дали някой ще си направи труда да проучи коя е д-р Дол, но никой не го прави. Много „експерти“, които говорят за „пландемия“ и разпространяват дезинформация, четат, споделят или публикуват именно в подобни издания или се информират от съмнителни източници.

Нека се върнем към Паоло Белавите. Сред последните големи изследвания на Белавите е анализ на ефектите от хомеопатията. Публикуван в подобно хищническо научно издание, текстът впоследствие е подробно анализиран от Patto Trasversale per la Scienza – италианска организация, която се занимава с разкриване на съмнителни научни изследвания. Заключението на организацията е, че Белавите не само е копирал, използвал повторно и рециклирал значителни части от чужди и стари свои проучвания, представяйки ги за нови, но и „умишлено е изтрил важна информация, която коренно променя характеристиките на изследванията и следователно заключенията от тях, описвайки ги по личен и несвързан с реалността начин“. 

От гледна точка на медицинската етика, въпроси повдига и това, че Белавите защитава своя колега д-р Масимилиано Мекоци, който отказва да предпише нехомеопатични лекарства на 7-годишно момче с отит, и то умира заради липсата на адекватно лечение.

Има голяма доза ирония в това, че медиите, които се съмняват в сериозните учени, лансират именно хората, които заслужават най-сериозна проверка. Ако Болцано е пример за „критично мислене“ и „смело противопоставяне“, е редно да се запитаме кому е нужно противопоставяне на стандартите за качество. Дълбоко подвеждащо за аудиторията е частна пресконференция да се представя като научно събитие. В името на плурализма при отразяването, ако изобщо се дават цитати от подобни събития, е редно да се предостави контекст за надеждността на лекторите и фактологическа проверка. Има конкретни причини професионалните общности в Германия и Италия да се разграничават категорично от главните действащи лица в Болцано и Ройтлинген. Целта не е цензура, а точно обратното: да се даде гласност на това как не бива да се вярва на подвеждаща информация, която не отговаря на изследователските и етичните стандарти.

Научната общност има механизми за отсяване на съмнителните изследвания. Има нужда от такива и при медийното отразяване на научни теми. Въпрос на избор и ресурси е дали да се направи с помощта на научни журналисти, научни редактори или чрез инструменти за проверка на факти. Важно е да се прилагат стандарти за качество на информацията с добро познаване на научния контекст.

Ролята на медиите е да са преводачи, пътеводители и медиатори. В идеалния случай те могат да преведат аудиторията през капаните на дезинформацията. Да обяснят сложния свят на научните и медицинските открития на разбираем език. Медиите, които не се справят с тази задача, ускоряват инфодемията и задълбочават негативните ѝ последици.

По модела на добрите практики по света, съдържанието на статията беше проверено от д-р Аспарух Илиев, ръководител на лаборатория в Университета в Берн. За „Хроники на инфодемията“ д-р Илиев допълни:

„Моят опит с българските медии показва, че липсва всякакъв контрол на поднесената информация и се робува на имена. Един много опасен елемент е, че много от участниците в дебата изказват подчертано манипулативни позиции. През изнесеното мнение се търсят комерсиални ползи, но никой не е помолен например да подпише формално декларация за липса на конфликт на интереси. Друг елемент е инструментализирането на здравния дебат за политически цели.

Все пак трябва да кажа, че в рамките на една година виждам прогрес. Особено от отделни журналисти, които лично се допитват до експерти и официални сайтове за позиция и становище. Те започват наистина да навлизат доста задълбочено в материята – един нов манталитет на самоконтрол и самовзискателност, който тази година започна да набира скорост.

Голям проблем за медицината, основана на доказателствата, е, че самата медицинска общност в България все още не е на тази вълна. Споделянето на факти от големи проучвания се сблъсква с нагласата „моят опит показва друго“. Това принизява до голяма степен и нивото, и качеството на научен контрол – дори журналистите да имат най-добри намерения. Тук не става дума за злонамереност, а за закостенялост и (за най-голямо съжаление) непознаване на езици, което пречи на тези експерти да станат част от международния медицински консенсус.“

Рубриката „Хроники на инфодемията“ се реализира в партньорство с Фондацията за свободата „Фридрих Науман“. Изявленията и мненията, изразени в рубриката, принадлежат единствено на АЕЖ-България и авторите на материалите и не отразяват непременно вижданията на фондацията или нейните партньори.