Фантомите на българското общество: как чужденците без документи да излязат от сенките

99
снимка: Николай Стойков

Държавата ни е една от малкото страни в ЕС без механизъм за уреждане на статута на мигранти в недокументирана ситуация

Част 1

Текстът е сред победителите в конкурса „Да погледнем отвъд проблемите“, който подкрепя създаването на материали в жанра журналистика за решения и бе организиран от Асоциацията на европейските журналисти – България (АЕЖ-България) в партньорство с Transitions Online и Фондацията за свободата „Фридрих Науман“.

Фани Бъчварова

Запознаваме се с М.Д. от Иран. Той идва в България през 2010 г., когато е на 25 години. След множество подадени молби за международна закрила и получени откази, той остава без документи. Не може да се върне в страната си, защото я напуска по политически и религиозни причини. В България се чувства у дома, говори перфектен български език, има много приятели, но се сблъсква и с безброй прегради, които му пречат да живее пълноценно.

„За всяко нещо, което искаш да направиш в една държава, трябва да имаш документи. Да живееш без документи означава, че не можеш да работиш, не можеш подпишеш договор за наем на жилище, не можеш да шофираш, не можеш да учиш“, казва М.Д, като добавя, че се чувства като затворник, защото за държавата той не съществува.

Той принадлежи към една малко позната група чужденци, които живеят в страната изцяло извън радара на националните власти. Те са тук, между нас, но в очите на закона и институциите ги няма. Няма и механизъм, чрез който тази невидима група да получи възможност да излезе от сенките и да заеме своето място в обществото с произтичащите от това права и задължения.

Кои са тези хора

Те са чужденци, които не са имали или са загубили правото си да пребивават легално в България. Само през първите шест месеца на 2019 г. Министерство на вътрешните работи (МВР) отчита 895 такива мигранти. Предполага се, че те са много повече, но заради нерегулираната им ситуация статистики липсват. Обикновено такива хора подлежат на връщане в техните страни на произход, но тази мярка невинаги е възможна по редица причини.

Статистика Брой за  2019  г.                      Брой за периода януари – август
2020 г.
Брой лица, на които е наложена принудителна административна мярка: връщане до страната им на произход, до транзитна или трета страна (по чл. 41 от ЗЧРБ) 1955 1259
Брой лица, на които е наложена принудителна административна мярка: експулсиране (по чл. 42 от ЗЧРБ) 36 9
Брой лица, на които е наложена принудителна административна мярка: забрана за влизане и пребиваване в ЕС (по чл. 42з от ЗЧРБ) 554 154
Брой лица, на които е наложена принудителна административна мярка: забрана за напускане (по чл. 43 от ЗЧРБ) 179 111
Брой върнати незаконно пребиваващи граждани на трети страни – принудително върнати 451 129
Брой върнати незаконно пребиваващи граждани на трети страни – доброволно напуснали 323 61
Брой издадени заповеди за обезпечителни мерки (лица, които не са настанени в СДВНЧ, а пребивават навън и редовно се явяват пред полицейските власти) 53 24
Общ брой лица, задържани в СДВНЧ за период по-дълъг от 6 месеца 52 28


Най-общо в подобна ситуация изпадат две групи хора.

Първата – макар и по-малка – са хора, които са родени в България или са дошли като много малки с родителите си и по някаква причина техните документи не са уредени. Често това са арменци, но не само. Де факто те са българи, чувстват се такива, целият им живот е минал в България, техният майчин език е български. Де юре обаче живеят в ситуация на правен вакуум, нямат българска лична карта, нито валиден документ за пребиваване, а връщането им в имагинерна друга държава е нереалистично.

Втората група са хора, дошли в България като част от засиления поток от бежанци и мигранти в периода 2012–2016 г. или след него. По-голямата част от тях са подали молба за международна закрила, но Държавната агенция за бежанците (ДАБ) я е отхвърлила. Някои от тези чужденци говорят добре български и са били част от пазара на труда – право, което те имат, докато очакват решението по молбата си. След отказа някои са преминали през т.нар. специални домове за временно настаняване на чужденци (СДВНЧ) – затворени центрове за нелегално пребиваващи чужди граждани, управлявани от Дирекция „Миграция“ на МВР. Максималният срок за задържане там е 18 месеца, през който период държавата трябва да намери механизъм за връщането на лицата в техните държави. Ако това не е възможно, хората напускат без документи затворения център, а така – и полезрението на институциите.

Обикновеното в подобна ситуация попадат граждани на Афганистан, Ирак и африканските държави. Хора от тези страни имат нищожен шанс да получат международна закрила в България: за 2019 г. данните в сайта на ДАБ показват, че едва 4% от молбите за закрила на афганистанци получават одобрение, следвани от 8% за граждани на африкански държави и 16,5% за иракчаните.

Защо не могат да бъдат върнати

Връщането на хора, които нямат или са загубили правото си на легален престой в България, понякога не може да се осъществи заради правни, хуманитарни или логистични пречки. Има хора (например сирийски граждани), които идват от конфликтни точки на света и няма как да бъдат изпратени обратно.

Чужденците имат право да обжалват издадените заповеди за връщане. Често процесът се точи с месеци, а понякога и с години, и може да завърши с отмяната на заповедта, ако съдът сметне, че връщането на определен човек или семейство в страната на произход би застрашило живота им. Понякога магистратите вземат под внимание интересите на децата, запазването на целостта на семейство и т.н. Съдебното решение обаче не води до получаване на статут и документи, а само спира заповедта за връщане.

От друга страна, пътуването понякога не може да се осъществи по здравословни причини или дори по технически: хората не разполагат с документ за самоличност и въпреки усилията на миграционните власти, съответните посолства не са склонни да издават документи на своите граждани, ако не е налице тяхното доброволно съгласие да се приберат.

Какво се случва в действителност

Оставайки в България без документ за пребиваване, а често и без или с изтекъл личен документ, чужденците имат два варианта: да напуснат нелегално страната или да живеят извън закона, в крайна нищета, често в опасна финансова и социална зависимост и без достъп до най-базисни услуги.

Първата опция предполага неминуем риск – ако бъдат заловени при опит да пресекат границата без разрешение, ги грози ефективна присъда и затвор. Тази угроза кара мнозина, особено семействата с деца, да предпочетат живот „в сянка“. Други, за които властите все пак имат информация, се подписват всяка седмица в полицията, но въпреки това остават без документи.

Животът в сянка означава, че хората нямат право на подслон, защото не могат да сключват договор за наем, нямат право на заетост, защото не могат да сключват трудови и граждански договори, нямат право на здравеопазване, образование, социална подкрепа, не могат да се оженят, да припознаят новородените си деца, да си отворят банкова сметка. Остават изключени от най-елементарните дейности, които един живот в съвременно общество изисква. Тази ситуация ги поставя в крайна уязвимост и зависимост от други хора.

Мнозина от живеещите в нелегалност са принудени да работят в сивия сектор, често стават жертва на трудова експлоатация, а някои жени – и на сексуална. Търсенето на помощ от държавата е на практика също невъзможно.

„Животът в нерегламентирана ситуация е живот в страх и „на ръба“. Хората не могат да потърсят защита, ако са жертва на престъпление. Живеят в постоянен стрес, че ще попаднат в затворен център. И с непрекъснатата тревога какво ще се случи“, разказва адвокат Диана Радославова, управител на Центъра за правна помощ „Глас в България“ – неправителствена организация, която от години оказва юридическа подкрепа на хора, изпаднали в подобна ситуация.

Последици за обществото

Невъзможността даден човек да си намери каквато и да е работа, защото няма право на това, и липсата на всякаква перспектива фактически лишават чужденците от шанс за интеграция и ги обрича на съществуване в нищета. Поставянето на група хора в ситуация на крайна маргинализация представлява риск както за самите хора, така и за обществото.

„Човек лесно може да си помисли за криминогенност, когато си даде сметка, че има хора без никакви доходи, които трябва по някакъв начин да живеят. В нашата практика обаче не сме срещали чужденци, започнали да се занимават с престъпна дейност заради това, че са без документи. Те по-скоро изпадат в отчаяние и започват да търсят помощ откъдето могат – от църкви, от познати, от къде ли не“, разказва и адвокат Радостина Павлова, правен експерт в „Глас в България“.

Тя посочва, че загуби търпи и националният бюджет заради невъзможността в него да се вливат данъци от труда на имигрантите, принудени да работят в сивия сектор.

„Болшинството от хората, които идват при нас, са включени в трудовия пазар. България има нужда от работна ръка и все повече работодатели през последните три-четири години се свързват с нас, за да търсят начини да помогнат на подобни свои служители – допълва адвокат Радославова. – Често те са работили с години легално, докато са били все още в производство за международна закрила. Създали са връзки с колеги, били са обучени, придобили са нови умения и в един момент получават отказ на молбата за закрила и губят правото да работят. Работодателите са готови да направят всичко, за да ги задържат, но път на практика няма.“

Съществен проблем е липсата на достъп до лечение и профилактика за хората без документи.

Към всички тези вътрешни рискове се добавя и международен проблем: България не изпълнява задълженията си по т.нар. Директива за връщане на Европейския съюз, която изисква държавите членки да гарантират базисно медицинско лечение и спешна медицинска грижа, достъп до образование за децата, запазване целостта на семейството и „да вземат предвид“ социалните потребности на уязвимите лица. Държавата е длъжна да издаде в писмен вид документ, чрез който хората да имат достъп до тези права.

Има ли път към излизане „на светло“

На практика човек, изпаднал в ситуация на нерегламентиран престой в България и невъзможност за връщане в страната си, няма верен ход. Законът за чужденците в България – основният правен инструмент в страната, регулиращ престоя на граждани на държави извън ЕС – не предвижда конкретен механизъм за „осветляване“ на тази група хора.

Съществува възможност: те да сключат брак с български гражданин или да намерят работодател, готов да ги спонсорира – но първо трябва да се върнат в държавата си по произход и да кандидатстват за виза, което прави тази опция неприложима.

Има и някои много лимитирани възможности, които законът допуска и които могат да решат проблема до известна степен за малка група хора. Те засягат гражданите на бившия Съветски съюз, които биха могли да получат право на пребиваване, ако докажат, че са останали без гражданство след разпадането му. Друга врата е предвиденото в закона право на заетост една година след издаване на заповед за експулсиране (която е различна мярка от заповедта за връщане и се издава само на чужденци без право на пребиваване и определени като заплаха за националната сигурност). Третата е свързана с непридружените деца, дошли сами в България, на които властите могат – но не са задължени – да издадат временни документи за пребиваване и така да им осигурят достъп до съответните социални услуги за деца в риск.

Огромната част от мигрантите в нерегламентиран престой не могат да се възползват от тези ограничени възможности и остават в правна безизходица.

Защо в България липсва механизъм за „осветляване“

МВР не отговори на поканата за интервю за тази статия, a позицията, изразена многократно пред неправителствения сектор, е, че проблем няма и всичко, което трябва да бъде уредено в законодателството, е факт и промени не са необходими.

Основното опасение на властите, което спира изработването на ефективен модел за работа с хората без документи, е, че възможността да получат шанс за легален престой ще насърчи миграцията като цяло. Такъв довод често се изтъква и на международно ниво, потвърждава експертът Лилана Кийт от влиятелната мрежа Платформа за международно сътрудничество  относно мигранти без документи (PICUM). „Няма никакви емпирични данни, които да показват увеличен наплив на мигранти, след като дадена държава въведе механизъм за уреждане на техния статут. В Европейския съюз 24 от 27-те държави имат подобни системи и не отчитат взаимовръзка между въвеждането им и броя на подобни групи лица. Хората рядко познават в такива детайли законодателството на страните, към които се отправят, и никой не планира да изпадне в ситуация на нелегалност“, коментира Кийт.

Друг аргумент, извеждан на преден план, е, че подобни законодателни промени ще възнаградят хора, които са нарушили закона, и ще им дадат права, които не им се полагат.

Наред с моралните опасения, налице са и чисто практически. Дирекция „Миграция“ има финансиране от близо 2 млн. лева по Фонд „Убежище, миграция и интеграция“ за изпълнение на принудителни административни мерки – главно за връщане на мигрантите.

„Има една много тъжна гледна точка: идеята, че ако направиш живота на човека достатъчно труден, мизерен и нещастен, той в крайна сметка ще пожелае да се върне, да отиде някъде другаде, а ние да се отървем. Което е много тъжно и нехуманно. Страхът е, че ако ние улесним по някакъв начин ситуацията на човека и той не е в бедстващо положение в България и има някакъв минимален достъп до системите, той няма да иска да си тръгне“, казва адвокат Павлова.

Втората част на статията може да прочетете тук: „Видими: как Европа намира начини да използва уменията на чужденците без документи, които не може да върне“


Текстът е публикуван първоначално в „Клуб Z“.