Политизацията на медиите и медиатизацията на политиката са се превърнали в тенденции с необратима посока. За няколко часа журналисти стават политици, а компрометирани политици решават, че имат морално право да спират интервюта и да дават инструкции за медийното съдържание. Парламентарната журналистика в България е наказана заради „ограничен достъп“. Абсурдите в публичното пространство са се превърнали в норма и все по-трудно впечатляват омерзения от режисирани обрати зрител, читател и слушател. И тази година Асоциацията на европейските журналисти – България се обърна към представители на професионалната общност, за да разкажат как те видяха медийната година. Мненията на журналистите Миролюба Бенатова, Елица Кандева-Йълдъръм и Петя Михова събра Илия Вълков.

Журналистика пред затворени врати 

Миролюба Бенатова

1 790 000. Това е числото с резултатите в търсачката на Google за израза „каза Пеевски“. При Христо Иванов то е с 800 000 по-малко. С Кирил Петков са почти равни по този показател. С това словосъчетание само при Бойко Борисов резултатът е почти два милиона.

Защо Пеевски да е пред скоби? Защото започна да говори публично едва преди няколко месеца, а днес вече е постоянно присъствие във всички новинарски емисии. Някой път и по два пъти.

Когато след парламентарните избори през април Пеевски казва, че се надява „политиците да се събудят и да направят правителство, защото иначе се губи смисълът“, никой не е очаквал, че до края на годината той ще се превърне в основен говорител на смисъла. Той се изказва по евроатлантическата ориентация на България, срещу руските интереси у нас, за промени в Конституцията, по проблемите на протестиращи животновъди, земеделци, ресторантьори, за края на дерогацията за „Лукойл“, за енергетиката, за сроковете и условията по приемане на важни законодателни решения, за избора на директор на болница „Пирогов“, за работата на министрите, за нуждите на мюфтийството, на Светия синод и шаха.

Моделът не е нов

Изненадващо е обаче, когато именно санкционираният по закона „Магнитски“ бивш собственик на медии, бивш председател на ДАНС за един ден, депутат, председател на парламентарната група и кандидат за председател на ДПС Делян Пеевски излиза с позиция по всеки въпрос. Това е същият Делян Пеевски, чието име до неотдавна бе синоним на задкулисие, спорен юридически стаж, чудодейно забогатяване, превземане на бизнеси и медиен монопол. В комикси, разпространявани от бившия хазартен бос Васил Божков, Пеевски бе нарисуван като паяк, обхванал с пипалата си сградата на Народното събрание.

Днес „паякът“ е демитологизиран. Всеки знае как говори и какво мисли. Но само по темите, които сам поставя на дневен ред. И тук този публичен възход намира пресечна точка с журналистиката.

Пеевски казва каквото има да казва. А срещу него присъстват много микрофони, подадени от репортери с нужда от дребни уточнения и без никакви въпроси с контекст, или не дай боже – въпроси, които да звучат критично. Сигурно някои медийни реалности и изпразнени столчета дават обяснение за формалното отразяване на Феномена. Въпросът #КОЙ остава в архивите, за да напомня, че преди 10 години същият Пеевски е успял да провокира масово гражданско недоволство. През 2023 г. Делян Пеевски вече чува само: „Кажете, г-н Пеевски…“ и „Г-н Пеевски, как ще коментирате?“.

Без достъп

Междувременно през годината парламентарните репортери изгубиха достъп до свободни и поверителни разговори с депутатите в парламента. Имат право да запишат Пеевски и другите, когато се появят пред една врата. Но само когато политиците решат. И въпреки протеста на 85 парламентарни репортери тези условия няма да се променят.

Засега недоволните получават само по-добър интернет. За да гледат онлайн и да предават по-бързо това, което са проследили на мониторите, без шанс да научат нещо повече, да изяснят някое противоречие или да чуят някоя неофициална, но важна информация. Всъщност, без шанс да си свършат работата като репортери, които не са просто държачи на микрофони.

Пак през тази година Министерството на финансите, ръководено от Асен Василев, опита да наложи нови правила за акредитация, включващи изискване за водене на бизнес рубрика, подходящо образование и доказателства, че репортерът е отразявал финансови новини. След отпор от страна на някои журналисти формално ограниченията отпаднаха.

В шумотевицата от новини потъна призивът на АЕЖ за създаване на специална парламентарна комисия, която „да провери съмненията за евентуална държавна цензура в електронните медии“. Повод за искането даде диалог между депутата от ПП- ДБ Ивайло Мирчев и водещия на сутрешния блок на Нова ТВ Виктор Николаев. Мирчев каза, че „преди пет години нито една от националните телевизии не е подхванала журналистически т.нар. Барселонагейт“, а Николаев му отвърна: „Вие наясно ли сте как се притискат национални телевизии с регулатори?“

Тогава АЕЖ настоя „парламентарна комисия да проучи съмненията, че властта използва регулатори, за да притискат националните телевизии да не отразяват теми от обществен интерес, когато тези теми биха накърнили репутацията им“.

Шест месеца по-късно не сме чули за съставяне на такава комисия. Но знаем, че разпределението на политическо влиянието в регулаторите тепърва предстои. А старият състав на КЗК не видя господстващо положение в придобиването на „Булсатком“ от „Виваком“.

Прекомерна сила „без повод“

Отворен остава въпросът ще стане ли ясно какво се случи на протеста срещу президента на БФС Борислав Михайлов. По данни на АЕЖ в протеста са пострадали девет журналисти, някои от които са удряни докато предават „на живо“. МВР обяви, че трима полицаи са отстранени заради прекомерна употреба на сила „без повод“, а на този етап от Столичната община отказват да предоставят кадри от видеонаблюдението. АЕЖ поиска достъп до кадрите, за да се направи независим анализ на обстоятелствата, извън твърденията на полицията. Засега неуспешно. Дали от Столичната община все пак ще позволят видеонаблюдението от вечерта на протеста да послужи в обществен интерес, остава да разберем догодина.

Както казва Пеевски: „Най-интересното предстои!“.


Има ли земя на хоризонта?

Елица Кандева-Йълдъръм, в. „Марица“

В края на изтощително лято звънна школски директор: „Тръгваме по къщите да събираме децата. Ела!“. Бях чакала отпуск 247 дни и имах само 4 за море преди учебната година. Той не търпеше възражения: „Това е национален приоритет!“.

Разказвала съм тази история с усмивка. Днес я споделям с тъга, защото през 2023 г. не беше възможна. Не само, понеже мнозина се умориха от каузи. И не само, защото достъп до данните по Механизма за обхват имат само работещите по него, а  ходенето по адреси е и работа с лични данни. Това е формалната страна. По-лошото е, че институциите свикнаха да отказват достъп без причини. Прецеждат информация в  прессъобщения, с които гилдията охотно захранва „потока“. Ако се съпротивлява и иска отговори, това няма да минава. Иначе хлътва в удобната журналистика, която предъвква едно и също. И всички имат от нищо по много.

Хората, които определят политиките в медиите, говорят често за качествената журналистика. Но в ежедневието зачеркват принципите ѝ с това кой какво е написал във фейсбук – ако е достатъчно гръмко.

Иска ми се да не се занимаваме с празнословия. И когато бръкна по-дълбоко, на ред 80 да не ми казват: „Написала си Война и мир, не се побира в макета“. Защото 20 реда е какво, къде, кога. А важно е как и защо.

Нима станахме консервна фабрика, която пълни буркани, а аудиторията ги консумира, без да чете етикета? Ако не си позволим и гурме, тези, които биха му се насладили, ще станат от трапезата. Вече са станали. А в кухнята се жалят, че няма вкус към качественото и поднасят жълто за трафик. Това поддържа обществения фастфууд, но губи доверието.

Искам смисъл!

Когато стъпвам на правила, да не чувам: „Тук не е Хелзинкският комитет…“ или „Имаш романтична представа за журналистиката…“. Да не се сражавам за добрите стандарти, а да се изискват от мен.

Качествената журналистика да не е остров в морето от копипейст. А континенти с връзка помежду им. За да могат хората, които не са се предали, да строят заедно бентове срещу посредственото говорене. И когато неговото цунами ги залее и авторското съдържание потъне, да съберат отломките и да продължат по същия начин, защото е правилният.

Вярвам, че в световния океан от интереси корабът ни може да доплува до истината и да има в платната вятъра на вдъхновяващи истории. Но трябва целият екипаж да гребе към това, което ще има значение и утре.

Днес записвам в бордовия дневник: „Не виждам земя на хоризонта“.

Но може да е само след още няколко левги и бури. Да оцелеем разчитам на добрите капитани, каквито има в професията.


Места има, журналисти няма

Петя Михова, БНР-Бургас

През 2023 г. се задълбочи един от основните проблеми в журналистиката – липсата на кадри. Това се наблюдава най-вече в медиите извън столицата. Непрекъснато се разкриват нови информационни сайтове, които обаче се поддържат от един или двама души.

Тази година разговарях с директора на Бюрото по труда в Бургас и попитах дали има желаещи да практикуват журналистическата професия. Оказа се, че от време на време се появяват и такива ентусиасти, които впоследствие бързо се преориентират в търсенето си.

Поради тази причина едни и същи хора циркулират в медийната среда, а новите свежи умове стават все по-малко. Много от младите журналисти се отказват след третия или четвъртия месец заради различни причини: недостатъчно добро заплащане; липса на баланс между натовареност и личен живот; няма перспектива за развитие в професията, тъй като намаляват и хората с опит, от който могат да се учат. Приемствеността се губи.

Все повече намаляват и журналистите, които работят на терен, за сметка на т.нар. анализатори.

Това рефлектира и върху качеството

Критичната журналистика намалява. Причината е, че отнема време, а малкият екип по региони трудно може да си го позволи. Друг фактор е отношението на обществото. В по-малките населени места в страната това се усеща още повече. Ако попитате хората дали искат качествена журналистика, предполагам, че всички ще отговорят: „Естествено!“. Ако ги попитате обаче дали биха заплащали за това, то голяма част ще откажат, защото смятат, че информацията им се дължи. Зад създаването на тази информация обаче има човек, който отделя от времето си, който има семейство и нужди. Човек, в който трябва да се инвестира, за да се обучава да произвежда качествено въпросната информация. И да се чувства спокоен в ежедневните си нужди.

Според мен се задълбочава и липсата на усещане за общност. Това оказва влияние и върху отношението на институциите към журналистите. По време на местните избори се наслушахме на много обещания за прозрачност на местните власти, редица общински съветници заявяха, че ще се борят за това. Сега, вече избрани, те повдигат въпроса „Имат ли право журналистите да ни записват на комисии, да ни снимат?“.

Журналистическата общност мълчи и чака нещо да се случи. А то няма да се случи, ако ние сами не отстояваме правата си.