Политизацията на медиите и медиатизацията на политиката са се превърнали в тенденции с необратима посока. За няколко часа журналисти стават политици, а компрометирани политици решават, че имат морално право да спират интервюта и да дават инструкции за медийното съдържание. Парламентарната журналистика в България е наказана заради „ограничен достъп“. Абсурдите в публичното пространство са се превърнали в норма и все по-трудно впечатляват омерзения от режисирани обрати зрител, читател и слушател. И тази година Асоциацията на европейските журналисти – България се обърна към представители на професионалната общност, за да разкажат как те видяха медийната година. Мненията на Мая Димитрова, Енчо Господинов и Светослав Спасов събра Илия Вълков.

Година на избори. Местни, парламентарни, срамни

Мая Димитрова

Изборите направиха политическия живот истеричен. Истерията на политиците се изсипваше върху публиката в опит да я радикализира, за да я направят своя. Медиите отразяваха. Често повтаряха думите им без да ги подложат на съмнение, дори без да разбират смисъла им.

„Събрани подписи за референдум срещу джендър идеологията“ – ама каква е тази идеология никой не казва, нито пита. Но според медиите явно съществува, щом политици говорят за нея.

Преразказът на думите на хората с власт ги превръща във факти, ако не се постави въпросителна. Себеуважението изисква да не се превръщаш в съучастник. Много пъти медиите не успяха и съучастваха. Премълчаваха контекста, в разказите си заличаваха миналото на преформатиран политик. Поради незнание, неумение, неподготвеност, липса на време, но и съзнателно.

Инструментариумът на политическите партии за овладяване на обществения дебат устойчиво се разшири. По време на ковид пандемията видяхме как чужди наративи се налагат у нас през социалните мрежи и драматично променят нагласите. В момента дезинформационни кампании с изцяло българско съдържание се произвеждат координирано и постигат целите си – атакува се политически противник, саботира се политическо действие или решение, оформя се общественото мнение. Това са опасни процеси, които се задълбочават с напредъка на технологиите – в момента близо 70% от съдържанието на български в интернет идва от неавтентични сайтове за пропаганда.

Лъжа срещу истина

Медийните опити за противодействие на тази пропаганда съществуват, но те все още са единични. Същевременно потокът от дезинформация настойчиво прави границата между лъжата и истината проблематична. Това обезценява усилията на журналистите да показват истината. В един момент ще се окаже, че публиката нито ще очаква истината от журналистите, нито ще е способна да я познае или разбере.

Проблемът е липсата на доверие, допускането на публиката, че журналистите всъщност са „журналя“.

И тук се връщаме на срамните избори – когато се окаже, че от журналист тайно си се превърнал в политик. И когато това стане явно, да не разбираш колко безсрамие има в този акт.

Медийната 2023-та беше година на избори. Много не бяха добри. Качествената журналистика оцеля тук-таме и някак си и през тези 365 дни. И нищо повече.


Да се грееш до огъня на властта

Енчо Господинов

Откакто тръгнахме по „правия път на историята“, нашите медии започнаха много да приличат на тези, на които се възхищавахме като студенти. И откакто ние започнахме да копираме най-лошото от тях, така и те май започнаха да копират от нас.

Един мъдрец от професията беше казал, че основно изискване в журналистиката е да умееш да стоиш на прилична дистанция от властта. Да си вечно настръхнало от недоверие куче пазач на обществените интереси заради неизбежното прелъстяване на властта от дълго застоялите се в нея политици.

Допреди трийсетина години преобладаващата част от нашата журналистика неизбежно се грееше на огъня на властта. И естествено, мнозина изгоряха. Днес, в 2023-та, виждам, че желаещите да са кучета пазачи, пълни с недоверие към партокрациите, са далеч по-малко от тези, които искат да са близо до огъня. Толкова близо, че не усещат кога им прегарят крилата и душите от платените пламъци…

Талантливите журналисти у нас не са малко

Но те са изтикани на заден план и често си водят самотните битки с властта „на парче”. И повечето едва свързват двата края.

В една бедна държава няма как да има богата на идеи и гражданска смела журналистика. В бедната държава слугинажът често става втора природа на журналистиката. А и не само на нея. Затова днешната ни професия е много повече услужлива пропаганда, отколкото обективна информация, сериозни анализи и интервюта в стила на Ориана Фалачи. Тя разпъваше безмилостно политици на кръст, както направи с Кисинджър, Кадафи, аятолах Хомейни и десетки други величия.

Джордж Оруел обичаше да ни напомня, че журналистиката е да публикуваш онова, което властта не иска да види публикувано. Другото е ПРОПАГАНДА. Но както и в неговата „ферма”, където властва свинята с името Наполеон, така и в днешната ферма на световната журналистика наполеоновците са много, а репортери, редактори и коментатори като Ориана Фалачи, Уолтър Кронкайт и Бенджамин Брадли – много малко.

Ако в далечната 1974 г. редакторът на „Уошингтън Поуст” Бен Брадли не беше застанал твърдо зад младите си репортери Боб Удуърд и Карл Бърнстейн, никога нямаше да научим истината за септичната яма „Уотъргейт”, в която и Кисинджър се беше оцапал. А Ричард Никсън (мир на праха му) щеше да бъде президент още няколко години…

Ако репортерът на „Ню Йорк Таймс“ в Сайгон Дейвид Халбърстам, а и Питър Арнет, бъдещата звезда на СNN, не пишеха истината за затъването на Пентагона  в джунглите на Виетнам; ако се грееха – те и редакторите им – на топлия огън на министъра на отбраната Макнамара и на лъжливите доклади на генерал Уестморланд до Никсън и Кисинджър – войната във Виетнам може би и до днес не би свършила. Вероятно затова и войната в Украйна може да продължи дълго – около нея има много пропаганда, но малко търсене на причините за войната, на историческия контекст, в който се оформи тази касапница.

Ако го нямаше Сеймур Хърш, разследващият журналист номер едно в света, само можехме да се досещаме кой имаше интерес да взриви тръбите на Северен поток към Германия във водите на Дания… А да не говорим за пропагандата около Израел и Газа. Днес вместо Бенджамин Брадли в журналистиката имаме Бенджамин Нетаняху. Правото на Силата вместо Силата на Правото. Не случайно Хърш често ни напомняше:

„Колеги, съмнявайте се!”

И той никога не се довери на политиците. Но малцина днес си спомнят тези думи.

Така, в търсене на огъня и на топлината му за издатели, медийни магнати и асорти пропагандисти, днес нито Би Би Си, нито „Икономист”, нито CNN са онова, което бяха по времето на Катрин Греъм, Тед Търнър, Бен Брадли и бащата на днешния Сулцбъргър, собственикът на „Ню Йорк Таймс”.  Богатият опит в „подгряването” на нашите медийни магнати се разпространи и на Запад. Греенето е почти задължително и топли удобно през дългата политическа зима.

Това греене на журналистиката край огъня на властта сигурно е приятно, но то води единствено до големи пожари. България и много българи го знаят от собствената си история. И не случайно сме на това дередже, както би казал пиперлията Захарий – да ни се чуди и мае цяла Европа, докато самата тя се цепи по шевовете заради същото греене на друг огън.

Може би никой от големите репортери, превърнали се в световни писатели, не си е отишъл от света толкова лошо изгорен от огъня на властта както Джон Стайнбек. Бидейки близък приятел на Линдън Джонсън, Стайнбек написва серия репортажи от Сайгон, където синът му Джон-Младши е войник. В написаното Стайнбек се опитва да направи войната „по-приемлива” за американците и да направи приятелски жест към Линдън Джонсън, мразен от милиони хора заради непопулярната война.

Но се опозорява, както твърди съпругата му. Скоро след това си отива от този свят огорчен от самия себе си.

Както казваше един поляк присмехулник: „Прозорецът към света може да се запуши и с вестник”. Станислав Йежи-Лец.

От него до 2023-та и напред – все така.


Бил ли си журналист, ако станеш политик

Светослав Спасов, „Сега“

От повече от 30 г. работя в медии и напоследък все по-често усещам как си мисля, че вече нещо трудно може да ме учуди и изненада. Отиващата си година обаче го направи. В момента отговарям за Столична община, а отделно от години следя и случващото се в българските медии. Доскоро не виждах как тези два ресора могат да се преплетат, но ето че се случи.

Признавам, бях сред най-изненаданите, когато бившият шеф на новинарите в bTV Антон Хекимян съобщи, че напуска телевизията. Запитах се какво ли е решил да прави, видях логика в слуха, че предстои да се появи още една телевизия и че доскорошният водещ се готви да я оглави. За по-малко вероятна счетох другата мълва: че Бойко Борисов е посочил Хекимян да е следващия кандидат на ГЕРБ за кмет на София след 14 г. управление на Йорданка Фандъкова. За тази версия си помислих, че по-скоро я пуска противниковият лагер. Не можех да си представя, че колега, който е имал претенции да е равноотдалечен от всички партии, ще влезе в капана да пристане на една от тях. Макар да не съм социолог или политолог, усещах, че дори Борисов няма да може да обясни този си избор на избирателите в София.

„Всички гледни точки“

Както е добре известно, сбърках тотално по отношение на Хекимян и на творческите му планове. Макар да се провали в битката за кмет, той се появи в отлично настроение като член на новия Столичен общински съвет. Само за часове започна да си служи толкова добре с опорните точки на партията, която го приласка, че се запитах дали не ги е учил, докато са вървели рекламните блокове по bTV. За нула време Хекимян измести доста по-опитни общинари от ГЕРБ и се превърна в един от най-гръмогласните говорители на доскорошните управляващи в столицата.

Само за часове забрави, че е бил журналист и доби формата на типичния политик: никакво уважение към фактите и към слогана „Всички гледни точки“, с който телевизията започваше и свършваше новините си, никаква почит към бекграунда на даден процес или събитие. Например с твърдението, че правителството на Кирил Петков искало да накаже софиянци и затова извадило от Плана за възстановяване и устойчивост парите за продължението на третия лъч на метрото. Хекимян и колегите му от ГЕРБ повториха това многократно не само в предизборната кампания, но и после в СОС. Всъщност реалната ситуация е, че с тези пари метро трудно може да се строи, тъй като срокът за отчитането им е по-ранен от момента, в който новите станции ще бъдат готови.

Игра с фактите

Та днес с истинско учудване и известен потрес наблюдавам как в новозаклелия се СОС бившият журналист си играе с фактите като изпечен политик, какъвто всъщност е от края на септември. И си мисля дали наистина е вярна максимата, че бивши журналисти няма и че който веднъж е приел да работи според принципите на професията, той им остава верен завинаги. Мисля си и дали журналистът е в състояние да върши работата си добре, ако в съзнанието си дори за секунда допуска, че лидер на партия може да му се обади и да му предложи политическа кариера. Разсъждавайки в тази посока, стигам до извода, че само човек, който задава „правилните“ въпроси, може да се надява да заслужи подобна „чест“.