В рубрика „ Добри практики“ публикуваме журналистически материали, които според членовете на АЕЖ-България са пример за качествена журналистика. В рубриката досега сме включили примерите от класацията, която АЕЖ-България води до края на 2013 г. на месечна база. Ако искате да номинирате материал за рубриката, моля изпратете обосновка в минимум три изречения на [email protected]. Настоящият материал е от класацията за месец септември 2012 г.
Текстът, посветен на 20-тата годишнина от смъртта на Димитър Воев, е много чувствен, нещо, което рядко срещано в нашата преса. Като разказва от първо лице, Русиновски умело поставя забравяния въпрос за мястото на стойностните културни икони на съвремието.
В българските медии се не се появяват достатъчно качествени материали на културна тема. Чрез класацията АЕЖ-България ще се стреми да насърчава преодоляването на тази липса.
Поздрави боговете от мен, Ники Русиновски
Поэты не рождаются случайно,
Они летят на землю с высоты,
Их жизнь окружена глубокой тайной,
Хотя они открыты и просты.
Тези стихове са от песен на руския певец и музикант Игор Талков, посветена на трагичната смърт на Виктор Цой от култовата руска ню уейв група „Кино“. Цой загива при автомобилна катастрофа през август 1990 г. (година по-късно по време на концерт е застрелян и самият Талков). Но сякаш са писани за Димитър Воев – още един поет и музикант от онази епоха, отишъл си без време през септември 1992 г.
Когато за пръв път срещнах Митко, той беше ъндърграунд. Песните му не се въртяха по радиото, не го даваха по телевизията, стиховете му не се издаваха. Днес, 20 години след смъртта му, нищо не се е променило: можете да препишете предното изречение – ще е вярно.
Той пак е ъндърграунд – напълно неизвестен за широката публика. Ако попитате на пл. „Славейков“ за единствената му издадена посмъртно стихосбирка, ще получите отговор: „Много трудно се намира, това сигурно е най-търсената книга на пазара, постоянно питат за нея.“ Странен интерес към 30-ина текста, които в наше време отдавна се намират с един клик в интернет…
Когато срещнах Митко за пръв път, той ми се стори надут и високомерен. Бяха дошли на втората поп и рок панорама във Видин през юни 1989 г. Полунелегалното списание „Ритъм“ беше пуснало една високопарна статия с откъси от 2-3 негови текста. Това беше знак на висше благоволение – или поне така ни се струваше на нас в глухата провинция.
Той влезе в тесничката стая в Младежкия дом и я изпълни с ръста и присъствието си. Изглеждаше както го знаете от снимките – изключително стилен, в черно и бяло, някой „не оттук“. Попита: „Раздадени ли са вече наградите или ще трябва да свириме все пак“ – и на секундата ни стана неприятен. Надут софиянец, който още преди началото пита „къде ми е наградата… или трябва първо да свиря“. Тогава не знаехме кой е, иначе щяхме да знаем, че ни е питал „това поредната ала-бала ли е, щом като е организирано от комсомола… поне да си знаем и да нямаме илюзии“. Той просто беше свикнал да го гонят, тормозят, забраняват и беше привикнал да очаква само най-лошото.
Но този път не беше ала-бала. „Нова генерация“ изпълниха три песни, спечелиха първа награда… и мен. Водех радиопредаване тогава (по същество – напълно пиратско) и взех интервю от Митко. Въпросите ми бяха идиотски (токова ми е бил акълът тогава), но той отговаряше търпеливо. „Нова генерация“ идва от едно мое поетично произведение… Студена вълна, това е стилът ни на изразяване, естетиката ни… Не, „Ледове“ не е посветено на дамата в нашата група… Текстовете ни третират отчуждението в съвременното общество… Да, на някои места има силни метъл агитки и някои хора ни освиркват, защото нашата музика е друга – ню уейв, рок, дори джаз. Не е приятно, но не мога да кажа, че е трудно, а и не навсякъде е така.“
Пълният текст на Ники Русиновски можете да прочетете тук.
