За пореден път Асоциацията на европейските журналисти – България се обърна към представители на професионалната общност, за да разкажат как те видяха медийната година. Мненията на Пламена Игнатова, Кирил Фалин, Даниел Чипев и Андон Балтаков събра Илия Вълков.
Кога да питаш стана нещо ексклузивно в журналистиката
Пламена Игнатова, Клуб Z
Изминалата 2025 година беше поредната лоша за българските медии, в която нито един от проблемите не само не започна да се разрешава, а напротив – и се задълбочи, и се възпроизведе. Опразването на стола на Мария Цънцарова след поредица подобни „акции“ назад във времето обаче изкристализира тъжна констатация: питащата журналистика днес се възприема като нещо екслузивно, докато въпросите би следвало да са същината на професията. Показаха го многополюсните реакции по случая „Цънцарова“, фокусирани в голямата си част не върху работата, а върху личността ѝ.
Кога започна този процес, е трудно да се каже, но той мина през зависимостите от държавно и европейско финансиране; през унищожаването и унижаването на регионалните журналисти, поставени в подчинено положение на местните партийни, бизнес (често и двете) дерибеи; през насмешливото „мисирки“ и езика на омразата към журналисти дори от парламентарната трибуна; през ограничаването на медиите в Партийния дом в опит да бъдат сведени до „дръжка на микрофон“; през наказателните акции на политици да не стъпват в студията на питащи медии; през свеждането на мисли в социалните мрежи със самоувереността, че ще бъдат безкритично изчетени в централните емисии…
Днес питащата журналистика е на изчезване, систематично и удобно подменяна с неопитната. Или още по-лошо – със сервилната журналистика. Вместо една редакция да застане с името си, кадровия, финансовия си ресурс и с юридическата си подготовка зад своите задаващи въпроси журналисти, нейната работа вече вършат блогъри, влогъри и неправителствени организации. Т.нар. мейнстрийм медии се сведоха до новини без контекст и риалити формати за забавление на народа, но пък отказват да отстъпят претенцията си, че правят публицистика и представят максимално широк кръг от гледни точки. Дори афишират тази неистина със самочувствие.
Авторитетът на традиционните медии се срива с всеки опразнен стол. Но понеже нищо в природата не търпи празно пространство, вакуумът ще бъде запълнен от нетрадиционните журналистически форми – както добронамерени, така и злонамерени. Засега тичаме след пропагандата на вторите. Скоро ще започнем да се задъхваме. Докато не грохнем, защото нито ще има кой да пита, нито кой да ни повярва.
Антиправителствените протести от 2025 г., респектиращи и като мащаб, и като обхват, и като състав, показаха, че обществото не се е загубило в ценностната си ориентация и изисква още повече от тези, на които гласува (или ще) доверие в парламента. А ние готови ли сме да поемем отново своя основен, всъщност, ангажимент към това общество? Тоест – да питаме, разказваме, обясняваме.
Малката журналистика в провинцията си е малка
Кирил Фалин, кореспондент на БНР за Кюстендил и региона
Някога, при социализма, имаше и такава „категория“ информации или публицистика – „малката журналистика“. Така се казваше на разни обсъждания, срещи, семинари, организирани по идеологически (неизменно) замисли. Слава, Богу! – това дописничество, сухария като текст и съдържание, очеркизмът, нормативното писане, го няма. Но „малката журналистика“ в провинцията, поне в малките и периферийни, затънтени региони, какъвто е Кюстенидлският, си остава малка. Не само заради дребнотемието, маловажната проблематика (дечицата от еди коя си група и еди кое си ОДЗ научили еди коя си „буквичка“). Или имали рециталче, в съпровод на директорката или някоя от госпожите с… акордеон. Малка е в маниера, в избора на темата, в интерпретацията. В посланията – ако ги има въобще, и пр.
Бедата идва от начина на спусканата информация – не търсената, не заровената. Поне в Кюстендил пиарите са само жени, някои от които не „я отбират“ тая работа. Качват осакатени текстове, без никаква конкретика или пък яснота по избрания журналистически обект или проблематика. А и го дават късно. Първо го пишат много бавно – „и как дойде“. Следват безконечни съгласувания с шефа, който пък отсъства в тоя момент – преди съгасуването. И наникъде. Идва нещо за медиите накрая – „чак след после“. Нищо свежо, нищо оригинално. Нищо. И остаряло. А повечето регионални звена нямат PR титуляр или имат съвсем формален такъв, който дава на месеци по нещо и то за нищо не става. Така е и със сайтовете – на ведомства, компании, фирми, дружества, на манастири (виж сайта на Рилската обител – тъжно!). Не се актуализират нещата, не са злободневни, често не са и „едно към едно“. Важните неща отсъстват, крият се по изискването на началника. Каква ти журналистика. По Фейса – същото: нивото е обидно зле, неверни неща, снижено като отношение и усет към написаното и каченото. Понякога – и скандално, пошло…
Другата беда – мързелът и слугинажът.
Повечето от изкарващите си надницата в медии в провинцията (в Югозапада поне е така) не „ровят“, не търсят. Ползват готовия текст от калибъра, за който стана дума по-горе. Мързи ги. Или не знаят как се прави. А слугинажът – тук има срамни неща. На силния в национален или местен мащаб или смисъл – само „кланячка“, никакво опониране, да не говорим за критичност, анализаторство. Няма – всичко е „като от Бога“ (като от шефа) дадено. Общините имат сключени договори с медии. Кореспондентите, които работят на централна медия или отразяват за местна телевизия, сайт, агенция, по никакъв повод не се и заяждат, не коментират, не анализират. И затова си е скука – няма какво да те хване в такъв текст, репортаж, рубрика и др.
Гибелно е влиянието на „овластените“ на медийния терен хора – най-вече пиарите, консултанти, сътрудници към пиарска агенция и пр. Те следват силните и високопоставените на деня, под „изискването“ за официалност, и налагат пълни ограничения: заставят кое как да се напише, а ако не е както е спуснато – просто не излиза.
Наскоро на жп гарата в Гюешево имаше среща на транспортния министър и вицепремиер Гроздан Караджов и колегата му от Северна Македония. Подписваха споразумение за старта по изграждането на жп тунела при Гюешево–Деве баир под границата. Колега от столична медия попита Николоски дали ще се извини за обидни изявления по адрес на българите и управляващите в България по повод „коридора“. Шефката на медийно обслужващата събитието агенция само дето не „изшътка“ на питащия и прекрати въпросите.
Е, как да пишеш – с баданарката, лукса, гланца ли са меродавни?
Бил съм на десетки събития (протести, форуми, семинари) в Кюстендилския регион. Ние, тукашните отразяващи, знаем предисторията на даденото събитие най-добре: защо и как се е стигнало до него. Слизат от кола в министерския кортеж колеги и започват да пренасочват нещата на 180 градуса: „Тия миньори (от Бобов дол – б.а.) не могат да искат това и това, не са прави, ще приключат до ден-два – „колкото и да се напъват“…“. Налага се отгоре версия, която не е вярна, ама няма значение. Дори и синдикатите слугуват и стерилничат. Случвало се е в Бобов дол. Министърът и екипът му са доволни от такова поведение. И собствениците. Часове протести в изстрадалото Големо село на 700 м. край ТЕЦ „Бобов дол“. Медиите са там, но как го отразяват – докато репортажът им стигне до редактора, от екипа на Христо Ковачки (мажоритарния собственик на централата) вече са казали и друго и то ще мине.
Разбира се – финансирането.
Важен е спонсорът, когото го няма в малките региони. Общините – и да искат, не могат да издържат дълго издаването на вестник, собствен сайт, за фейсбука – е ясно. То и във футбола е така. Няма отбор, издържан от община, да е станал „голям“, да се намесва в борбата за челото и т.н. Та общинска медия ли? Без финансиране – няма медийно „покритие“ за дадения град (община).
Някога в Кюстендил имаше 5–6 радиа – „Перун“, „Ултра“, „Ритъм плюс“, „Осогово“, седесарското „999“, вървеше още и Общинското радио с неговите радиоточки. Две радиа „бълваха“ и в Дупница. В руенския манастир „Св. Иван Рилски“ тръгна и веднага спря първото църковно радио в България. И всички сдадоха скоропостижно. Имаше и няколко вестника – „Сряда“, „Стримон“, „Нова България“, партийните „Посоки“, „Синева“ в предизборно време, предимно в областния град. И в Дупница ги имаше. Всичко приключи.
Без финансиране и някакво финансово рамо и обезпечаване не става. Няма по-жалък период от годината около големите празници или големите дати и поводи, когато местните издания бъкат от честитки с никакви поздравления и послания от, по някой път, никакви особои политици, активисти, деятели – със снимка. Трохи, но пада по нещо. Без некролозите, че това ще е прекомерно.
Та, тази малка журналистика е заложена, предопределена в провинциалните условия. Как, па, нито една регионална редакция, вестник, радио пр. не се изявява да тръгне нещо точно от такава медия и да стане национална тема, да предизвика „фурор“. Не и не. Няма шанс. Всичко в тоя бранш е обсебено, режисирано, подчинено на нечия воля и влияние. За провинциалните медии остава участта да са малки и незначителни. И едва „дексат“, какъвто е лафът от Дупнишко. И е верен. Така беше и 2025-а.
Телевизията умира! Дали не преувеличих, вече не съм сигурен
Даниел Чипев, бивш шеф на дирекция „Информация“ в БНТ
На ръба да бъдат отметнати 365-те дни на 2025 година протестите обърнаха броенето. Какво показаха на политиците е въпрос за други равносметки. Тук ние трябва да си дадем сметка какво казаха за/на нас журналистите. Ще обърна внимание само на едно – те показаха колко все по-голяма е пропастта между мейнстрийм медиите и хората. Тези протести бяха мащабни не само количествено, но и представително, защото протестира не само най-новото активно поколение, но и няколко преди него. Глас надигнаха и хора, които до този момент бяха създали своя живот – бизнес, кариера, дом – без да разчитат на властта, игнорирайки нейната повърхностна скандалност.
На този протест беше атакуван физически репортер на bTV, репортерка на NOVA беше обвинена неоснователно, че отразява само безредиците на провокаторите, но не и автентичното недоволство. Най-впечатляващо беше по БНТ, където преките включвания бяха заглушавани със скандирания за оставката на генералния директор Емил Кошлуков. Всъщност такова „хакване“ на живото излъчване по БНТ се е случвало и при други протести, стига репортерът да е бил позициониран в епицентъра на събитието. Та колкото и институтите да измерват високо доверие, реалността показа срив на доверието. Недоволните виждат традиционните медии, преди всичко трите най-големи, като част от заговора на властта срещу хората.
Тази пропаст се е отворила по наша вина – професионалистите, които сме работили или работят там. По-важното днес обаче е не да се питаме защо се случи, а как да реагираме. Изглежда, че „човешката история“ в ТВ журналистиката трябва категорично да отстъпи мястото на значимата информация, разкрита и публикувана без пропаганда, директно и честно, дори да е в разрез с вижданията ни и да води до нежелани промени; да се даде място на толерантното чуване на всички гласове, колкото и да не съвпадат с нашите.
Мисията да преоткрие себе си в най-голяма степен е наложителна за БНТ, защото ѝ е задължение да запълни тази недостатъчност. Преди това обаче трябва да се почисти пътят към тази цел: да се реши кризата с конкурса за генерален директор, затлачена в съда от „засегнати“, да се избере нов, за да може СЕМ да даде мандат за перспективен управленски план. И още – законово да се утвърдят обществените медии, като им се гарантира предвидимост във финансирането, което ще намали и политическото влияние (такъв проектозакон вече съществува).
Преди време ме попитаха за бъдещето на телевизията и прогнозирах, че умира. След като го казах, се стреснах, защото реших, че съм преувеличил. Вече не съм сигурен.
Фундаменталната трансформация
Андон Балтаков, бивш ген. дир. На БНР
2025 г. може би ще бъде запомнена като повратна година, в която американската журналистика навлезе в етап на фундаментална трансформация. Четири пресичащи се сили управляваха тази промяна.
Икономическо преструктуриране
Традиционният модел, базиран на реклама, се срина необратимо – рекламните приходи окончателно мигрираха към Google, Facebook и Amazon. Абонаментният модел показва ограничен успех: малко на брой национални медии успяха да изградят устойчива абонаментна база, но повечето регионални и местни вестници не успяха да привлекат достатъчно платени читатели. Резултатът е налице – разширяващи се новинарски пустини, в които 88 милиона американци живеят без или само с едно регионално издание.
Колапс на доверието
Общественото доверие в институционалната журналистика продължи да спада (28% вярват на традиционните медии) на фона на тази икономическа криза. Партийното разделение е по-драматично: само 8% от привържениците на Републиканската партия, 27% от независимите и 51% от подкрепящите Демократическата партия вярват на традиционните медии.
Платформена миграция
През изминалата година социалните медии окончателно заеха мястото на традиционната журналистика като основен новинарски източник. 37% от американците общо и 64% от тези под 30 години сочат социалните платформи като основен източник на информация. Този модел на потребление подкопава традиционните бизнес модели, защото алгоритмично подаваното съдържание не води до абонаментни приходи за новинарските организации, а социалните платформи задържат рекламните приходи за себе си.
Политическа намеса в медиите
Конгресът отне финансирането от 1,1 млрд. долара за Корпорацията за обществено радио- и телевизионно разпространение (CPB), поставяйки край на почти 60 години федерална подкрепа за обществените медии, които бяха особено важни за общности, където частните медии не са икономически жизнеспособни. Административен натиск усетиха и търговски медии като Paramount (CBS), Disney (ABC) и NBCUniversal (NBC).
Перфектната буря
Тези четири сили – икономически колапс, ерозия на доверието, изместване към платформи и политически натиск – формираха перфектната буря, която фундаментално трансформира американската журналистика.
Въпросът вече не е дали журналистиката ще оцелее, а дали това, което оцелее, все още може да служи на демокрацията.
Въпреки мрачната картина от 2025 г., експертните прогнози за 2026 г. предполагат начало на период на принудителна адаптация:
- Интеграцията с изкуствения интелект става задължителна;
- доверието – основна валута;
- младите журналисти водят промяната отдолу нагоре;
- общностите изместват платформите.
Или в едно изречение – оцеляването изисква отхвърляне на старите модели и смело експериментиране с нови, без страх от неизвестното.
