Класическата стара журналистика от години е в дълбока криза на доверието и претърпява болезнени трансформации в дигиталната ера. Днес публиката цени повече да имаш честно и открито мнение, отколкото да си обективен и емоционално отдалечен от събития и публични личности. Журналисти стават политици, политици стават водещи с влияние. Вниманието на зрителите е привлечено от инфлуенсъри със съмнителни за професионалната журналистика качества. И тази година Асоциацията на европейските журналисти – България се обърна към представители на професионалната общност, за да разкажат как те видяха медийната година. Мненията на Владимир Митев, Теодора Макавеева и Къдринка Къдринова събра Илия Вълков.

Журналистиката е жива, когато възниква критична маса

Медийната 2024 г. в Румъния и в региона

Владимир Митев, журналист от Румънската секция на Българското национално радио

Журналистите международници сме предразположени да развием по-сложна идентичност, защото по дефиниция сме или би трябвало да сме с единия си крак извън националните граници. А когато народите, с които взаимодействаме, са съседни или са в същия регион, сравненията и контрастите понякога помагат да се вижда по-ясно. Едно от нещата, които се получават по-добре в медийно отношения у някои от съседите ни, е появата на критична маса.

Феноменът Recorder

През 2024 г. гостите и зрителите на медийния фестивал в Перуджа имаха възможност да се запознаят с успеха на една румънска разследваща медия с необикновен размах, влияние и качество на работата. Recorder има 809 000 абонати в YouTube, а видеата му често са гледани няколко милиона пъти в рамките на броени дни. Приходите на медията за 2023 г. са 1,2 млн. евро, като над 90% от тях са дарения. Това са знаци за огромно доверие към работата на тези журналисти.

Медията прави видео разследвания, които създават впечатление, че няма забранени теми или хора. Свидетели сме как журналистите от Recorder разследват, и то няколко пъти, румънския президент Клаус Йоханис – за това, че лети при своите държавни посещения с частни самолети, разходите за които засекретява; за палата, който ремонтира и в който смята да живее след като се оттегли от управлението; за разочарованието на румънците от десетте години управление на Йоханис. Recorder прави материали и за румънските тайни служби, за които съществува представата, че са истинските управници в страната, и успява да разкаже за борбите вътре в тези служби между различни звена. Изобличава измамите на строителната компания Nordis, с които е замесена шефка на правната комисия в долната камара на румънския парламент и т.н. 

Материалите на Recorder са отлична школа за опознаване на румънското общество – как то функционира, какви са силите, които действат в него, къде са проблемите в него. И за мене като български читател и зрител често остава едно смайване пред мащаба на капиталистическите сили, които са отключени във финансиализираното румънско общество. Разследванията на Recorder – като това с Nordis, се занимават с числа, с финансови интереси, с правни и съдебни документи, но успяват да покажат и кои са хората, които движат една измама или са ощетени от нея.

В крайна сметка Recorder наред с всичко друго повдига гражданската култура на своята публика. Вместо наблюдавания в нашите медии безкраен персонифициран бой по Пеевски, Радев, Борисов, Гергов или други бизнесмени, които възпроизвеждат икономическото влияние на своята група в политическо, румънската разследваща медия отива отвъд фасадата и показва механизмите, по които се движи румънското общество. Защото всички наши водещи бизнесмени и политици, за които всеки ден научаваме какво са си казали, са именно това – фасада, докато истинският субект са интересите, които се крият зад тях и за които нашите медии твърде малко говорят.

Румънските разследващи медии

Recorder е част от по-голяма тенденция в Румъния да се появяват разследващи медии и да се утвърждава култура на журналистическите разследвания. По-рано тази година Snoop.ro разобличи дългогодишните сексуални посегателства на университетския преподавател Алфред Булай. Context.ro –  медията на известния у нас румънски журналист от унгарски произход Атила Биро, разкри по време на кандидатпрезидентската надпревара, че бившият шеф на кампанията на доскорошния заместник-генерален секретар НАТО Мирча Джоана има съвместен бизнес с прокремълски руски пропагандист. Емилия Шеркан от Press One направи серия от статии и дори книги за плагиатстваните докторантури на висши румънски политици – бившите премиери Виктор Понта и Николае Чука, вътрешния министър Лучан Боде, Мирча Джоана и т.н. Разследващото телевизионно предаване „Обичам те, Румъния“ засне 45-минутен материал за трансграничните данъчни измами с ДДС, в рамките на който интервюира шефката на Европейската прокуратура Лаура Кьовеши, настоящия ръководител на антикорупционната прокуратура DNA‌ Мариус Войняг и дори посети Русе, където показа офисите на счетоводни къщи, където са регистрирани стотици румънски фирми, които не развиват истинска дейност, а само служат, за да се оформят документите, така че да се извършат предполагаемите данъчни измами. Други румънски разследващи медии като PublicRecord.ro, Dela0.ro и т.н. също са част от тази тенденция.

Тези разследвания срещат обществен резонанс. Споделят се масово в социалните мрежи. Обсъждат се. И предизвикват политическата система или прокуратурата да реагират. Така например с кариерата на Алфред Булай е свършено. Мирча Джоана беше фаворит в началото на кандидатпрезидентската кампания, а накрая получи едва 5% на първия тур. Казусът с плагиата на вътрешния министър Лучан Боде също предизвика оставки.

Румънското общество по някакъв начин чрез журналистиката се чисти и обновява. И това има здравословен ефект върху обществото, защото показва на гражданите, че тяхното мнение и гняв имат значение. В същото време това обновление дава кураж, самочувствие и признание на пресата.

Кризата в румънската журналистика

Независимо от така описаните успехи на румънската журналистика през последната и последните години, румънската журналистика като цяло също е в кризата, която е позната и у нас. През втория мандат на Йоханис се създаде своеобразна румънска стабилокрация, при която двете най-големи партии от прехода се сраснаха с държавата. Те не се контролираха взаимно, а вместо това заедно разпределяха държавните и европейските ресурси, до които получиха достъп. И използваха партийните субсидии, за да опитомят телевизиите и някои водещи сайтове. Именно в този контекст обществото и професионалистите в бранша започнаха да създават своите малки разследващи медии, които обикновено се финансират от дарения на гражданите или от европейски проекти и грантове.

Румънските водещи журналисти и публика констатират също други от проблемите, които се срещат у нас. Например утвърждаването на т.нар. мързелива журналистика и churnalism, при които просто се превеждат на конвейер с изкуствен интелект статии от медии на чужди езици, без редакционна намеса и мислене при превода им на румънски, или се препечатват прессъобщения. Румъния също има „хибридни“ телевизии, които се използват за всякакви кампании по очерняне или практикуват евтин популизъм.

Но и тук като че ли наличието на проблеми понякога поражда работещи решения. Например кризата на регионалните медии в Румъния доведе до появата на PressHub – медия, издавана от Freedom House România, която публикува на едно място материали на мрежа от регионални медии в различни части на страната и така им дава по-добра видимост.

В Румъния има и по-ясно очертани медии на гражданското общество – като например Buletin de București, която е фокусирана върху новини, коментари и разследвания за реалностите в румънската столица, или на корпоратистите (големите банки и други западни компании в Румъния, които финансираха медийни и други проекти в рамките на политиката си за корпоративна социална отговорност). Такава медия например беше Decât o Revistă (dor), списание и сайт, които предлагаха социално ангажирани материали – дълги текстове, и разказваха истории. Тя бе много успешна, но през 2022 г. реши да прекрати дейността си. През март 2025 г. екипът на dor ще възроди конференцията The Power of Storytelling, която допреди няколко години събираше ежегодно в Букурещ носители на Pulitzer, визуални артисти и други творци, които споделяха опита си в журналистическото писане или в други форми на разказването на истории.

Критичната маса

Сравнявайки румънските реалности с българските, не мога да не отчета, че в Румъния някак си успява да възникне критична маса от хора в различни области, появява се общност и оттам нататък нещата някак се случват по-лесно. Не ми е известно например дали в България има нюзлетъри с хиляди абонати, които се занимават със социални проблеми – домашно насилие, здравноосигурителни права, или пък с опровергаване на фалшиви информации, както се случва в Румъния. У нас много хора се оплакват – особено в по-ранни етапи на своите медийни и комуникационни усилия, че няма резонанс, че няма ангажирана публика, че няма независими авторитети в една или друга област, с които да се общува, и така е трудно да се израсне. Но това не трябва да утвърждава някакво чувство за дискомфорт или малоценност у нашата журналистика. 

Според мене например българите би трябвало да сме силни в трансграничните медии, защото нашата собствена идентичност е смесена и често е базирана на архетипа за мост. Румънците може да са силни във формирането на „медийни църкви“, но на север от Дунава е още популярно разбирането за румънската идентичност като „остров сред море от славяни“. Т.е. румънците може да сформират критична маса помежду си, но българите може да се окажем по-добри в сформиране на критична маса с други народи – в журналистиката и изобщо.

От моя гледна точка медийната 2024 г. трябва да насърчи повече у нас да излезем от рамките на София и България и да потърсим медийни партньорства с колеги от други страни. Европейската мрежа за журналистическо сътрудничество Pulse, развивана от n-ost, може да е стъпка в тази посока. Грантовете на Journalismfund Europe за трансгранична журналистика са друга възможност. 

Трета идея, която лично за мене е интересна, е да мислим повече за това как нашият медиен продукт да има по-дълъг живот – например под формата на книга, PDF документ, презентация, нюзлетър Substack, подкаст и т.н. В Полша има култура журналистическите разследвания да се превръщат в книги, както например става с това разследване за педофилия в престижен момчешки хора в Познан (интервю с автора на разследването може да се прочете тук). Или с това разследване как въглища от Донбас са продавани в ЕС, въпреки че идват от окупирани от Русия украински територии.

В Румъния покрай протестите срещу златодобивния минен проект в Рошиа Монтана преди 11 години, се появи книгата-журналистическо разследване „Аферата Рошиа Монтана“ на Михай Гоциу. Емилия Шеркан на свой ред публикува като книга разследването си за плагиатстваната дисертация на бившия премиер Виктор Понта. 

Не вярвам, че хората днес четат само кратки съобщения и нямат търпение и воля за по-дълги текстове. Напротив, в личен и обществен интерес на всеки от нас е да повишим културата си на читатели и да консумираме по-качествени, т.е. по-сложни текстове. Щом в Румъния и в Полша има пазар за подобни разследвания, би трябвало с времето и нашата публика да развие афинитет към техни еквиваленти.

А четвърти път напред виждам в едновременното говорене на публики в различни държави. Френската трансгранична медия voxEurop превежда и публикува статиите си на девет европейски езика. Базираният в Полша сайт Cross-border Talks публикува на английски, полски, чешки, румънски и български език. Това са все различни опити да се работи в посока създаване на европейско публично пространство. Ако сме част от такова пространство и ако имаме опит в региона си или в ЕС, нашият опит и потенциал биха нараснали значително, а европейската ни принадлежност няма да минава само през националните мрежи, в които сме интегрирани.

Дефицитът на време и на средства наистина са важна пречка пред разгръщането на трансгранични партньорства, бавната журналистика или многоезичното писане. Но моето усещане е, че по-важен проблем е, че имаме дефицит на концентрация/осъзнатост и че сме потънали в ежедневните си професионални и лични задачи. Когато човек живее в София, е изкушаващо да остане закотвен в този свят на относително изобилие от опит и ресурси и по-рядко да си причинява неудобството да се вре в някакви пространства и търси да очарова хора от други регионални столици. Но трансграничният опит е трансформационен. И може би медийната 2025 г. ще ни поставя по-често предизвикателството да разширим своите хоризонти чрез мостове на приятелството и трансгранични разговори. 

Критичната маса е някъде там!

Годината, в която медиите останаха на ръба

Теодора Макавеева, вестник „НИЕ“ – Видин

Изминалата година бе изпитание за журналистиката – време на избори, динамика и несигурност. Година, в която някои избраха да отидат до урните и да пуснат гласа си, но много повече бяха тези, които избраха да си останат вкъщи, на дивана пред телевизорите. Година, в която от професията избраха да си тръгнат качествени журналисти. Журналисти, които „горяха“ в работата си – толкова силно, че май прегоряха.

Кой губи в надпреварата за първото място?

„Журналистиката се превърна в състезание за скорост, а не за точност. Много често истината остава на втори план“ – струва ми се, че тези думи на журналистиката от CNN Кристиан Аманпур най-добре описват настоящата медийна среда. Това е едно състезание, в което никой не печели – журналистите защото, притиснати от изискването първи да съобщят новината, рискуват да не са достатъчно точни или изчерпателни, но и публиката, защото получава информация, която често е непълна или изкривена. Това разклаща доверието между медиите и обществото, а това е основен стълб на демокрацията.

Регионалната журналистика – битка на ръба на оцеляването

Да си журналист в България, особено в настоящата обществено-политическа и икономическа среда, е меко казано предизвикателство. Което е особено голямо за журналистите в регионалните медии, в каквито е преминал целият ми досегашен професионален път в журналистическото поприще. Журналистите в тези медии работим в среда на ограничени ресурси, свит пазар и често под натиск от местни икономически или политически кръгове. И тази година продължих да виждам как регионални медии, които не са в слугинаж на „силните на деня“ и не получават съответните облаги от това, се борят да оцелеят. Финансовите трудности ги принуждават да работят с минимален персонал, често на ръба на изтощението, а принципите за задълбочено проучване и проверка на фактите нерядко биват жертвани в името на стремежа за бързина и сензационност.

Какво губи обществото, когато журналистите си тръгват?

Годината не беше оптимистична за журналистиката, особено в „периферията“ на българската медийна среда. Много журналисти, които искрено вярват в значимостта на професията, просто не издържаха. Те напуснаха не заради липсата на мотивация, а заради липсата на подкрепа – институционална, обществена и дори колегиална. Журналистиката все повече се превръща в битка за оцеляване. И това не е само битка на журналистите – това е битка за правото на обществото да бъде информирано. 

За да завърша все пак оптимистично – радващо е, че все още има журналисти, включително в регионалните медии, които продължават да водят тази битка. Пожелавам си да станат повече. Пожелавам го и на българското общество.

Микрофони без въпроси за политиците + натиск над журналистите = ерозия на демокрацията

Къдринка Къдринова, член на Съвета за електронни медии (СЕМ)

Медийната 2024-та лично за мен беше доста интересна, защото ме изправи пред ново предизвикателство. През първите ѝ осем месеца вървях по своята журналистическа траектория като отговорен редактор на сайта на Съюза на българските журналисти и коментатор на сайта „Барикада“, а в началото на септември се реших на сериозна промяна и поех отговорната позиция на член на Съвета за електронни медии (СЕМ) от квотата на държавния глава. Така че погледът ми назад, към изминалите 365 дни в медийния пейзаж, носи и двата ракурса – на активен журналист и на член на медийния регулатор.

Ще се старая да съхраня това съчетание и занапред – макар да чувам коментари, че трябва да се „освобождавам“ от журналистическите си рефлекси и критерии и да се съсредоточавам главно върху актуалните си функции за наблюдение върху спазването на българското и европейското медийно законодателство. Считам, че и едното, и другото се допълват взаимно, без ни най-малко да влизат в противоречие. А и най-важната мисия на СЕМ е да се води от интересите на обществото – точно каквато мисия следва и почтената журналистика. 

Уви, условията за упражняване на такава журналистика в България не се подобриха особено през отиващата си 2024-та. Това е ясно видимо и за широката аудитория. Тя редовно наблюдава в телевизионните новини как строени пред пореден политик микрофони чинно регистрират негови възгледи, не винаги безобидни изблици и словесна цветистост. Обикновено от страната на държащите микрофоните не се чуват почти никакви въпроси. А социалните мрежи се пълнят със зрителска жлъч срещу „завладените медии“, заключили устите на репортерите си. 

Какво им е на тези репортери, пролича от оповестеното наскоро седмо проучване за медийната свобода в страната, осъществено от Асоциацията на европейските журналисти в България (АЕЖ – България) и озаглавено показателно: „Журналистика под стрес“. 80% от анкетираните признават, че „често“ и „понякога“ изпитват стрес, а 77% говорят за често упражняван срещу тях политически натиск. Освен това за 75% сливането на икономически и политически интереси при управлението са сред основните проблеми на българските медии. 

През 365-те дни на 2024-та се събра и цяла серия тревожни епизоди с упражняване на пряк натиск, заглушаване, открити заплахи и дори физически атаки срещу журналисти от регионални и местни медии – най-уязвимата в това отношение част от колегията. На тази проблематика бе посветена и проведената от Съюза на българските журналисти (СБЖ) дискусия на тема „Предизвикателства и проблеми пред регионалната журналистика в България“. В нея, наред с медийни анализатори, участвахме и членовете на СЕМ. Но особено важно беше онова, което споделиха от личния си опит колеги, отстояващи „непослушната“ журналистика по места и региони и изпитващи на гърба си посегателствата на местни велможи. Бедата е, че тези журналисти прогресиращо оредяват – мнозина предпочитат вече да си сменят професията, вместо да водят нескончаеми и неравни битки със „силните на деня“. А така не само се оголват „новинарски пустини“, но се разклаща и самата демокрация – обезсърчените граждани спират да вярват в ефективността ѝ.

Още по-голямата беда е, че тези процеси отдавна са характерни далеч не само за оставащите все по-малко на брой регионални медии, но и за централните. Голяма част от тяхната аудитория също е разочарована от дефицита на дръзка, критична, разобличителна журналистика – и мигрира към социалните мрежи.

Тенденцията не е само българска, но от това не става по-малко драматична. Особено в периоди на дълбоки глобални сътресения, чието медийно отразяване е заредено с допълнителни спорове, разделения и напрежения. Варианти за решения и изходи могат да се търсят само чрез широк, активен и отговорен обществен диалог. Да видим дали журналистическата гилдия и обществото ще намерят сили за това.