Класическата стара журналистика от години е в дълбока криза на доверието и претърпява болезнени трансформации в дигиталната ера. Днес публиката цени повече да имаш честно и открито мнение, отколкото да си обективен и емоционално отдалечен от събития и публични личности. Журналисти стават политици, политици стават водещи с влияние. Вниманието на зрителите е привлечено от инфлуенсъри със съмнителни за професионалната журналистика качества. И тази година Асоциацията на европейските журналисти – България се обърна към представители на професионалната общност, за да разкажат как те видяха медийната година. Мненията на Йоан Запрянов, Венелина Попова и Евгений Тодоров събра Илия Вълков.

2024: Победата на инфлуенсър журналистиката

Йоан Запрянов, „Капитал“

Най-неприятният момент за едно дете с лъскава играчка не е, когато тя се счупи. Най-неприятният момент е, когато и другите деца се сдобият със същата играчка и загубят вниманието, което идва заедно с нея. Медиите по света знаят поне от 2016 г. насам, че лъскавата им играчка е загубила блясъка си за голяма част от аудиторията. През 2024 г. най-голямата трагедия за тях бе да разберат, че вече има цяла армия от деца с по-лъскави играчки от тях. Това, което те правят, ужасно много наподобява журналистика – интервюта, предавания, от време на време разследващи материали – но те не се наричат по този начин. Наричат се „инфлуенсъри“.

Ако не сте схванали нескопосаната метафора, през 2024 г. медиите и в България, и по света (по-конкретно САЩ) осъзнаха, че вече окончателно нямат монопол върху разпространението на информация.

В България този феномен пролича с влизането на партия „Величие“ в парламента на изборите през юни. „Величие“ постигна тези резултати не чрез класическа кампания или медиен щурм, а чрез популярността на Кирил Кирилов, далеч по-познат като Киро Брейка. 

Към това прибавете цялата дейност на Любомир Жечев, кръстоносния поход на Симон Милков (който към днешна дата продължава да е в ареста), предаванията на Ивелин Николов, драматичните сюжети със Станислав Цанов, окончателното превръщане на Мартин Карбовски в YouTube лице и дори миграцията на Миролюба Бенатова и Генка Шикерова към дълги интервюта в „Дневен ред“.

В САЩ Доналд Тръмп спечели за втори път президентски избори не чрез медийни участия, а чрез гостувания при Джо Роган и други инфлуенсъри, подбрани от 18-годишния му син Барън.

Дали всички тези подкасти, предавания и откровени фрийстайлове могат да се броят за журналистика е отворен въпрос без конкретен отговор. Личното ми мнение например е, че ако нямаш редактор, т.е. някой, който да те скастря и да ти задава неудобни въпроси, свързани с това, което правиш, е малко вероятно да правиш журналистика. Но в интернет редакторската работа често е приравнявана на цензура.

Изводът от всичко това не е, че медиите са мъртви. Изводът е само, че вече нямат монопол над общественото мнение. Това не е нито толкова лошо, нито толкова драматично. Лошо и драматично би било, ако реакцията им е да се държат повече като инфлуенсъри, вместо да бъдат по-добри медии.

Под знака на войни, избори и политическа безпътица

Венелина Попова

В ситуация на ескалиращо напрежение в света, на продължаващи военни действия и дори на заплахи от употреба на ядрено оръжие, ролята на медиите става все по-важна и все по-отговорна. Въпреки почти неограничения достъп до информация през различни канали, преобладаващата част от масовите потребители на новини, особено сред по-възрастното население, продължава да научава какво се случва по света и у нас от традиционните медии. Докато младите предпочитат социалните медии, в които разпространението на фалшиви новини и на медийно съдържание с откровено пропагандни цели е неограничено, поне на този етап. Стремглавото навлизане на интернет, дигитализацията на медийното пространство и глобализацията комерсиализираха медийната среда, а изкуственият интелект добави още възможности в тази посока и постави нови предизвикателства пред медиите и морални дилеми. 

Светът свикна с регионалните войни и локалните военни конфликти. Приключва един, започва друг, жертвите вече не се броят или са просто статистика, излъчването на репортажи от разрушени градове, които изглеждат апокалиптично, автоматизира възприятията на публиката, без да я травматизира, затруднява я да изпитва емпатия и да осъди морално агресията, военните престъпления и издевателства. В ситуация на войни светът изглежда черно-бял и разделен. Разделени бяха и медиите в България, особено в отношението си към войната в Украйна и към официалната позиция на държавата ни. 

Светът свикна и с тероризма. След 11 септември 2001 г. изглеждаше, че той вече няма да е същият, но издевателствата на Хамас в Израел и последвалото масово изтребление на палестинци и особено на деца в Газа не взривиха дневния му ред. Постигането на мир в тази част на света изглежда все по-утопично, а лидерските усилия затова – все така безплодни.

Президентските избори в САЩ, разбираемо, бяха тема №1 в световните медии през цялата 2024-та. А победата на републиканеца Доналд Тръмп създаде прекомерни очаквания към него, свързани основно с прекратяване на войните в Украйна и в Газа след повторното му влизане в Белия дом. И в българската медийна среда се подхранваше внушението, че от това кой ще е новият властелин в САЩ зависи не само целият световен ред, но и подреждането на собствените ни държавни приоритети. В сянката на битката Тръмп – Харис останаха изборите за Европейски парламент, както и за председател и членове на Европейската комисия, още по-важни в настоящия исторически момент, когато БРИКС – геополитическият контрапункт на Запада, застрашава не само хегемонията на САЩ, но и лидерската позиция на ЕС.

В известна степен останаха пренебрегнати гражданските и антиправителствени протести в Грузия и Румъния срещу антиевропейската перспектива на тези държави, за която Москва работи активно със средствата на нестандартната хибридна война. 

Съзнателно подминавани и заедно с това преднамерено отразени в повечето медии бяха темите за мигрантите и бежанците и проблемите, които пораждат. Езикът, използван в тях, издава тенденциозно отношение и затвърждава стигмата за тези хора като нежелани и опасни за обществото ни. Премълчавано остана и насилието на българските власти, особено на „Гранична полиция“, при задържането и третирането на нелегално влезлите на територията ни бежанци, особено на непридружените деца. Агресията на тийнейджъри с качулки в молове например беше обект на множество коментари в медиите, но пребиването на мигранти на метростанция „Мизия“ и бездействието на полицията беше покрито с медийно мълчание.  

Родният политически пейзаж през 2024 г. през очите на медиите изглеждаше безнадеждно и без изход от парламентарната криза, в която България е от години. Медиите ни показваха все едни и същи изхабени лица на политици, остарели във властта, които отказаха не само участие в лидерски дебати преди изборите, но дори интервюта в медиите. Сред тях изпъкваше карикатурният образ на евроатлантика, прегазил с основни принципи на демокрацията и наложил арогантно купуването и манипулирането на изборите – единственият легитимен начин, чрез който гражданите овластяват партиите. Санитарният кордон около него в Народното събрание, подкрепен от повечето парламентарни групи, можеше да прерасне и в медиен, ако собствениците им имаха волята затова. Без изненада само отделни медии и организации показаха елементарна журналистическа солидарност и осъдиха безпардонното отношение на тази персона към журналисти и медии, които не харесва. 

Безспорно най-важното събитие от медийна 2024 г. остава разгрома на ДПС, създадено от бившата комунистическа партия да представлява политически етническите турци и мюсюлмани в България и да ги държи в подчинение с юздите на ДС и неговата агентура начело с Ахмед Доган. И безпрецедентната кражба на партията от Делян Пеевски, който се обяви за единствения представител и защитник на тези хора и на други маргинални групи от населението. А в последните седмици обяви и похода си към най-високия пост в изпълнителната власт. 

Въпросът ще може ли да бъде съставено правителство доминираше в публичния дебат през последните осем месец и продължава да чака отговор след проведените на два пъти предсрочни парламентарни избори през 2024 г. В седмицата, когато се водят разговори за образуването на мнозинство и излъчването на редовен кабинет, служебният премиер Димитър Главчев поиска мандат от парламента за подписването на десетгодишното споразумение за сътрудничество в сферата на сигурността с Украйна. Кой предложи този ход и чии геополитически интереси обслужва са въпроси, на които всеки български гражданин може да си отговори. Медиите също.

Страхове и надежди

Евгений Тодоров, Пловдивска обществена телевизия

Представям се за журналист с поне половинвековен опит и като човек, който обикновено познава какво ни чака. Когато си видял толкова много, не е сложно да осъзнаеш, че някои неща се повтарят.

Излъгах се поне веднъж, когато предположих, че нападението над Украйна ще подреди нещата в България. В смисъл, че кресливите поддръжници на Путин ще се засрамят. Стана обаче нещо странно – те станаха още повече. Тайно или явно навлизат във властта.

Това, което става у нас, не е изолиран процес. Не сме и най-лошият пример.

Събитието на годината – според мен, се случи от другата страна на Дунава. Първото място в президентските избори на Джорджеску има отношение и към темата за „медийната година“, към чието осветляване ще се опитам да дам своя принос.

Румънският пример е още едно доказателство за това, че традиционната журналистика вече почти не съществува. Може би тя е малка част от един коктейл от нови технологии, платени внушения, откровени лъжи… И най-вече популизъм.

Всеки ден имам възможност да разговарям поне по два часа в „открит ефир“, както се казва, със зрители. Безпогрешно разпознавам кой гледа Сашо Диков, Васил Василев или Цветанка Ризова – примерно. Кой гледа само телевизия или се рови в социалните мрежи, за да открие нещо различно. Кой предпочита руските медии пред българските.

Много често слушам обвинения към „журналята“. Че нашего брата е виновен за това, че не говори така, както им се иска на някои българи. И че не прави достатъчно да се подобри животът в България – тоест, да се увеличат заплатите и пенсиите и да се назоват поименно „лошите“.

Има все още свръхочаквания към професията, това не е толкова лошо. Само че нашего брата не се възползва от висотата на трибуната си, а в повечето случаи гледа да угоди на народа. Каквото и да означава „народ“. Да вдигне рейтинг или да събере „гледания“ и „лайкове“.

Та бих казал – какъвто народът, такава ни са и медиите. С малки изключения. Добре е да не се броят медиите, а техните читатели и зрители. Ще се окаже, че моделът „Джорджеску” работи и у нас.

Един професор беше казал убедено, че 80 процента от народа са дебили. Повод за размисъл.

Някой да не си помисли, че само в Румъния вярват на TikTok?

Наскоро правих един репортаж в пловдивския етнически квартал, както се казва, Столипиново. Героите от махалата ме попитаха не кога заснетото ще се излъчи по телевизията, а кога ще могат да го гледат в TikTok. Цялата махала само това гледала. Там рекламирали и стотиците магазини.

Проблемът не е в технологията и в евентуалния ѝ контрол. Проблемът е в това, че в рамките на стандартните секунди не може да има анализ. Има нещо, приличащо на „нагледната агитация“ едно време.

Казват, че Хитлер е бил майстор да преразказва и най-сложните неща на езика на дебилите. И Сталин тоже.

Светът вече няма нужда от книги, защото са много дълги. Няма нужда и от статии или анализи.

Наскоро се опитах да споря с един комшия, който твърдеше, че едно време, при „бай Тошо“ имало прекрасно образование, а днес…

Попитах го откъде е сигурен. Човекът си извади телефона и прочете назидателно:

„БАШИБОЗУК ДА БЕШЕ ПИСАЛ УЧЕБНИЦИТЕ, НЯМАШЕ ТАКА ДА ОПУСТОШИ ВСИЧКО БЪЛГАРСКО И РОДНО. Проф.Атанас Семов.“

Точка.

Оказа се, че даже едноминутните послания в TikTok са вече трудна материя за усвояване. Заглавието е достатъчно. Има изключително популярни медии, чиито заглавия ме карат да се срамувам, че съм избрал тази професия.

Колко са хората, които вярват най-вече на заглавията в телефона си? И се отказват да мислят?

Преди години Константин Павлов, ако не се лъжа, беше забелязал, че Господ разпределя по един дебил на село. Нито повече, нито по-малко. Справедливо.

В наше време обаче Господ се отказа от това правило. Дебилите започнаха да се множат, утешавахме се, че Господ има нова граница – 5 процента от населението. Или от гласуващите.

Горната граница стана 10, после 15.

Румънците вдигнаха летвата. Засега.

Завиждахме на нашата северна съседка за това, че за 7 години за корупция там са осъдени над 1500 души – вкл. министри, депутати, държавни секретари. Смятахме, че оттатък Дунава вече са построили обществото на справедливостта, за което ние можем само да сънуваме.

Оказа се обаче, че е по-лесно да осъдиш министър, отколкото да убедиш дебил, че няма  световен заговор с течни чипове. И че не НАТО са започнали войната в Украйна.

Ако човек прегледа опорките на Джорджеску, ще установи, че те са същите, които шестват и у нас. Че и отвъд океана.

„Дебили от всички страни, съединявайте се!“ би трябвало да замени пролетарския призив, който беше изписан най-отгоре на всички български вестници до края на 1989-а.

Бях се зарекъл да не злоупотребявам с цитати, но преди малко прочетох в „Е-вестник“ предколедно интервю с Адам Михник – журналист освен всичко друго.

Та няма да забравя каква прогноза направи той за нашето бъдеще – мисля, че беше през декември 1989 г. Пророкува, че постсоциалистическите общества ще се разделят на две – едната част ще гледа към Европа, а другата – към своите корени. Тоест, ще се роди постсоциалистически национализъм. Май позна.

Ето какво пише Михник 34 години по-късно:

„Появява се …странна смесица от нацизъм и болшевизъм или постнацизъм и постболшевизъм. Това е нещо ново, така че не знам какво ще се случи по-нататък. Не мога да предскажа много неща днес. Може би утре ще бъда по-мъдър. Днес съм уплашен…“

Честно казано, и аз съм уплашен.

Не смея да пророкувам какво ще стане догодина, да не говорим за по-нататък. Но си мисля, че има някаква надежда, ако тези, които живеят и работят в света на медиите, престанат да се продават на този, който дава повече. Може да се живее и с много по-малко от 4 хиляди лева. Или 2 хиляди евро. Може да ходиш на работа и с градски транспорт – не е срамно. Даже е полезно от професионална гледна точка. Да пътуваш и да поглеждаш какво четат от екрана на телефона си млади и стари…

И как превъртат с чевръсти пръстчета от заглавие на заглавие, от картинка на картинка…

Казвам го от опит.