За поредна година Асоциацията на европейските журналисти – България се обърна към представители на професионалната общност, за да разкажат как те видяха медийната година. Мненията на Поли Златарева, Константин Мравов и Огнян Георгиев събра Илия Вълков.

2021 г. свършва, а истината още води битка с истерията

„Вестниците учат как хората да мислят – прекъсна ни Симеи.
– Но вестниците ли следват тенденциите на хората, или те ги създават?
– И двете, госпожице Фрезия. Хората първо не знаят какви са им тенденциите, после ние им казваме и те осъзнават, че са им такива.“

Помните ли книгата „Нулев брой“ на Умберто Еко? Историята е за ежедневник, чиито създатели вярват, че не новините правят вестника, а вестникът прави новините. От онези разкази е, които лесно объркват – литературна измислица, с безжалостна  дисекция и здрав сарказъм.

Конспирации и дезинформация, журналистика като бухалка с контролирана власт,  липса на памет и осведоменост на публиката, абсолютен скептицизъм. Говоря за книгата, вие какво си помислихте?

2021 г. свършва, а истината още води битка с истерията. Страхът от неизвестното и гневът от протяжната пандемия замениха истината с „алтернативни факти“. „Лъжата“ стана „фалшива новина“. Не стига това, ами в годината на четири политически вота популизмът на политиците нахрани още конспирации, още слухове и още откровени лъжи. Медиите се оказаха  в особена ситуация – да търсят и бранят истината по време на пандемия, докато отстояват  обективността по време на избори. Но успяха ли?

Кого канихме и какво питахме? В  битката за публика не останахме  ли длъжници на същата  тази публика? Къде  свършват рейтингите и къде започва отговорността? 

„Не гледам телевизия“, казва маникюристката и нахакано се ухилва в лицето  ми. Убедена е, че зад всяка поднесена новина се крият интереси и те задължително са злонамерени към нея! Професорът предупреждава от екрана, но познатата на нейна братовчедка чула история от първо лице в таксито. Щом се разпространява от традиционните медии – пропаганда е! Научните мнения са във Facebook, а политическите послания идват от Twitter. Кога традиционните медии спряха да са надеждният източник? Шамарът е звучен , а заслужен ли е? Воюваме ли за истината или се оправдаваме с плурализъм на мнения? „Това каза еди-кой си“ журналистика  ли е? Държим микрофоните, а мислим ли?

И пак се сещам за Еко и мнението му за социалните медии, алхимиците и идиотите. Обаче кажете честно, кой ни е виновен? 

Казват, че „Нулев брой“ е съвършеният наръчник по лоша журналистика. Да се чудиш – измислен ли е сюжетът или е взет направо от живота?

Поли Златарева, журналистка в БНТ

Не започваме от нулата, но…

В моменти на потенциално революционни политически промени човекът журналист се размечтава за неща като ясни редакционни принципи; разследващи звена, международни отдели с кореспонденти и пратеници; дневният ред да не се определя напълно от партийните и институционални пиари – т.е. намаляване на бърборенето на „говорещите глави“ за сметка на реална репортажна журналистика.

Не започваме от нулата, но ако големите редакции не поемат по-смислени рискове с бюджетите си, те просто ще загубят все повече терен от тотално децентрализирания медиен модел на социалните мрежи. Битката си струва да бъде следена и тук не говорим само за групите с фалшиви новини от съмнителни сайтове. През 2021 г. все повече хора се информират от Станислав Цанов или Симон Милков (водещи на авторските онлайн предавания „Цанов Напред и Нагоре“ и „Шибанистан“) и все по-малко от Светослав Иванов или Бойко Василев. Независимо какви са професионалните им критерии, политическите им разбирания, правописът и качеството на крайния им продукт, Цанов, Милков и други инфлуенсъри, ютюбъри, подкастъри или „граждански журналисти“ говорят на аудитория, която в някаква част е била отблъсната не само от зависимостите, но и от мързела на традиционните редакции да са по-смели в създаването на съдържание.

Под рискове имам предвид разследвания и фийчъри, а не панелни дискусии с чалга певици и още по-дълги политически интервюта. Защото каквито и да са фетишите на продуцентите, няма телевизия, в чийто формат да може да бъде вместено 2-часово интервю с Хазарта или Николай Хаджигенов, каквито има в ютюб предаванията на Тото Йорданов и Комеди Клъб.

И без помощта на големите ни медии, българската онлайн среда все повече ще надраства и тях, и Цанов, и Слави от Дъ Клашърс, с качествена видео документалистика, аудио подкастове (вече разполагаме с позитивни примери, какъвто е „Градски детектив“), тотално независими и добре списвани сайтове. Всеки сам да си преценя дали да участва в промяната или да си милее по вестниците от 90-те.

Не знам дали има смисъл да се правя на анализатор и пророк. Нямам данните, нямам информация под сурдинка. Седя в един нюзрум и съм щастлив, че вече не трябва да вадя новини от Джипката. И на първо време се надявам да не се появи нова джипка, била тя и електрическа, от която някой да ми диктува новини, без да отговаря на въпроси.

 Константин Мравов, редактор БНР

Една добра и една лоша новина

2021 г. беше година-продължение. За света тя беше втора серия на пандемичната 2020 г., а за България освен това беше епилогът на събитията, започнали в средата на миналата година. Антиправителствените протести, които събудиха обществото след 12 години управление на Бойко Борисов, получиха логичния си завършек – няколко големи труса, които преразпределиха изцяло политическото пространство.

Медийно тази година също беше продължение на няколко неща, които започнаха в края на миналата. Двете най-големи сделки на медийния пазар от години насам: за Нова и БТВ, които станаха в края на 2020 г., предсказаха мащабната промяна, която стана особено видима през 2021 г.

За първи път от над десетилетие насам островите на свободна журналистика се обединиха в архипелаг, който взе надмощие над диктуваната от управляващите привидност. Независимо от уклона им, убежденията им и доколко прави или не бяха във всичко, медии като „Евроком“, „Сега“, „Биволь“, „7/8“ и редица други малки и големи журналистически продукти се превърнаха в мост, по който една доста голяма част от обществото премина над блатото на политическата пропаганда. За това, естествено, спомогна и фактът, че за първи път от доста време насам, управляващите (макар и служебно), не се стараеха да „заглаждат“ и прикриват неудобни истини. 

Това обаче е крехък мост и той най-вероятно бързо може да изгори. Най-добрият пример за ефимерността му е ситуацията с пандемията: фертилната почва на недоверие към институциите, съчетано с липса на адекватна обществена кампания за ваксиниране и изобилието от дезинформация, доведоха до трагично висока (и вероятно предотвратима) смъртност. Което е по-лошо: „калцирането“ и последвалите хаотични ходове почти напълно убиха възможността да се преобърне общественото мнение.

Ще бъде пресилено да се каже, че за това са виновни медиите. Много от тях подходиха отговорно и последователно. Но случилото се тази година е добро напомняне за ограниченията пред традиционните медии в новия свят: авторитетите все повече се изместват онлайн, а гласовете звучат от малките екрани на телефоните – през YouTube и Tik-Tok, вместо от синия екран вкъщи.

Може би е логично, че след като повярваха на медиите за политическата ситуация, мнозинството от българите отказаха да вярват на институции и авторитети за собственото си здраве? Доколко тази катастрофа може да бъде поправена е въпросът, който си мисля, че ще бъде основен догодина. И доста след това.

Огнян Георгиев, редактор в „Капитал“