„…така че никога не питай за кого бие камбаната;
тя бие за теб.“
Джон Дън (1572 г. – 1631 г.)
Българската журналистическа общност е неповторима. Няма общи и единни разбирания за професионални норми – медиите, които приемат Етичния кодекс, са единици. Изключителна рядкост е да видиш солидарност в гилдията – протестите в подкрепа на колега журналист се броят на пръсти. За последната декада българските журналисти нито веднъж не са обърнали гръб на политическото или корпоративно тяло, чиито циничен език редовно ги потапя в „леки запръжки“. Ако в началото на миналия век българските журналисти гордо са повтаряли „Никому в угода, на никого напук.“ (Йосиф Хербст), днес те са сравнявани с лешояди, които кръжат над мъката на хората.
Асоциацията на европейските журналисти – Бъгария, предлага поредица от мнения на журналисти и експерти за това как видяха 2016 г. през процесите в медиите. Коментарите и оценките са събрани в две отделни публикации. Тук са събрани оценките на журналисти.
Вижте още: Медийните експерти за 2016 г.
Равняваме се по феномена „Беновска“
Ангел Иванов, Отговорен редактор „Информация”, Дарик радио
В годината, в която светът се разтресе от гнева на обикновените електорални единици, българската журналистика твърдо отстоя и не позволи да бъде изместена от позицията си в обслужващата сфера…
Като цялостна визия за себе си и авторитет в обществото – затова и твърде лицемерно и изкуствено изглежда тюхкането за нелицеприятния образ, който Журналистът има в очите на потребителите на неговия труд. Макар и не най-древната професия, имиджът на това, което работим вече плътно се доближава до този на „червените фенери“…
2016-а беше годината, в която вместо гилдията да изолира, бойкотира и в крайна сметка ДА СЕ ПРЕБОРИ с феномена „Беновска“, започна да се равнява по него. В резултат „това, което имаме като явление“, се превърна в основен говорител на българската журналистика по публичните събития на властта, а в изборните дни от ранни зори се извиваха опашки от стажант-репортери пред микрофоните в зала 3, върху които пък висяха списъци като в квартален „Плод-зеленчук“…
2016-а беше също така и годината, в която се случи нещо на пръв поглед дребно и незабележимо – в ефир, който има претенциите да е обществен, усилено се рекламираше медиа с, меко казано, твърде спорни професионални стандарти. Навсякъде програмният и търговският отдели са на различни етажи, но явно до ръководството на радиото, което получава солидна държавна субсидия, не бяха стигнали воплите на подалия оставка шеф на Съвета за електронни медии Георги Лозанов за „агресивната риторика на едноименната онлайн медиа, която лесно минава в регистрите на враждебната реч“. Началниците на програмата и на рекламата явно не са се притеснили, че водещите и репортерите задъхано питаха #КОЙ, а в същото време в касата влизаха хиляди левове за популяризиране на интерактивната телевизия, „която не служи на олигарси“, кой знае защо свързвана със същия този #КОЙ… Не, това не е търговско-правен въпрос дали може да се откаже на рекламодател, казусът е изцяло морален…
Ако аферата „Уотъргейт“ беше избухнала в наши дни, екипът на Никсън щеше да се справи без проблем с нея… Просто всеки пост във Facebook, свързан с този скандал, щеше да бъде обозначен с като „оспорен“ (disputed), което автоматично го сваля доста по-надолу в реда на секцията „Новини“. А иначе кой точно измежду Snopes, PolitiFact и FactCheck, ABC News и „Асошиейтед прес“ и как ще провери първоначалната изглеждаща на пръв поглед нереална информация, че в щаб.квартирата на демократите са монтирани „бръмбари“? Аферата, която тогава е била“изнесена“ от вестниците, днес щеше да бъде основно в социалните мрежи, които обаче вече се борят с такива fake новини…
След като едни провалени корпоративно-политически елити намериха причината за падението си във фалшивите новини, а не в скъсаната връзка с тези, за които уж работят, работата на медиите всъщност е да попитат #КОЙ… ще определя кое е fake? Защото другото означава просто легализирана цензура!
В последно време все повече ме тормози усещането, че гениалната книга „1984“, която всички първосигнално свързват с реалностите по време на съветския тоталитаризъм, всъщност е прозрение за време, което още не е дошло… И в което Министерството на истината „има три хиляди стаи над земята и съответните лабиринти отдолу“…
Медиите влязоха в ерата на „после-истината“
Галя Горанова, журналист, „Руски дневник“
2016 г. бе убийствена за медиите, както в буквалния, така и в преносния смисъл на думата. През последната година спряха съществуването си голям брой български медии – вестниците „Преса“, „Новинар“, „7 дни спорт“, списание „Тема“, както и телевизиите ТВ7, Нюз 7 и детският канал „Супер 7“. В същото време присъствахме на убийството на фундаментални принципи и ценности на обективната журналистика, както в българските, така и в някога авторитетни чужди медии. Нищо не описва по-добре това медийно официализиране на лъжата от „думата на годината“ – post-truth (пост-истина).
Търсенето на истината е в основата на журналистическата професия и без този изначален порив, тя губи смисъла от съществуването си. Начинът, по който българските медии отразяваха световните и вътрешните събития през тази година, безусловно доказа, че се намираме в ерата на „после-истината“, пребиваваме в изкуствено създадена от медиите реалност, която отдавна не държи сметка за фактите, а залага на безкритично поднесени пропагандни тези.
Роди се понятието мейнстрийм-журналистика като жестока присъда над професията, изменила на призванието си да е коректив на властта.
Мейнстрийм-журналистиката все повече се превръща в гротескно копие на някогашната дървена комунистическа пропаганда с нейния вечно дебнещ „империалистически враг“, възкръснал днес под формата на „руска заплаха“.
Това се видя както при отразяването на войната в Сирия, така и по време на президентските избори у нас. Двете може би най-важни събития в международен и вътрешен план.
Нарастващото недоверие към официалната журналистика насочва все по-голям брой хора към социалните мрежи, превърнали се в своеобразни алтернативни медии с всички произтичащи от това положителни и негативни последици – по-бърз и всеобхватен достъп до различни източници на информация, но и риск от разпространението на недостоверни или подвеждащи данни.
Тази тенденция може да окаже оздравителен ефект върху българската мейнстрийм-журналистика, която постепенно започва да губи влиянието си върху политическите и социални процеси, а оттам и силата си като средство за манипулация и пропаганда.
Страхът кръвоснабдява социалните мрежи
Емилия Милчева, гл. редактор, UREPORT
Думата на 2017 г. е страх. Разумът е приспан и ражда чудовища, но не по Гойя, а по Facebook.
Случката с българите, взети за бежанци от Близкия, не от Европейския изток, и набити в полски трамвай, различна ли е от руския синдром ЛКН (лицо кавказкой национальности), така силен в Москва в началото на XXI век?
Смугли хора с характерни черти предизвикват у коренното население, тревога, чувство за превъзходство, агресия, като цяло мизонеизъм. А в основата на тази омраза е страхът.
Страх от това „чуждите“, друговерците, да не донесат зарази, болести, да не вземат повече от помощите, да не се настанят на работните (ни) места, да не се взривят в метрото или на новогодишния базар.
Ако страхът е вирус, то социалните мрежи са кръвоносната му система. Никога преди новите технологии и комуникации страхът не е бил такъв бизнес и толкова мощно средство за манипулация. С появата им за секунди става лавина, която помита поривите на рациото.
През септември Facebook цензурира прочутата снимка на „напалмовото дете“ на фотографа Ник Ут от Виетнамската война. Премахна я от статус на норвежки писател – заради голотата на момиченцето, обгорено от напалм, което тича с други деца на фона на горящите от напалм джунгли.
По-късно я позволи… Заради „историческа и световна значимост“.
Но Мрежата не пуританства срещу думите, сипещи се като парчета стъкло, ледени блокове от фалшиви новини, кликбайт заглавия, лавини обиди, закани, гняв, разпенени в статусите, които валят, под снимки, мнения, видеа. Клавиатурата на компютъра изстрелва откосите, преди дори да сме изследвали за истинност прочетеното/видяното.
Европейското Средновековие е белязано от глад, чума, глад, разкол в църквата, турски нашествия. Страхът от тези напасти е изследван от Жан Делюмо в „Страхът в Западния свят“ – страх в една Европа, където градовете като Аугсбург, най-богатият и най-населен град в Германия през XVI век, са пазени с ров, подвижен мост, желязна врата и пазачи.
„Другите“ носят опасности. През 431-427 година, когато Атина е била пълна с бежанци заради Пелопонеските войни, избухва чума, която убива и Перикъл, визионерът, реформаторът, бащата на атинската демокрация, военен стратег.
В XXI век чума няма. Измрели са и европейците, които е убила, и бежанците, които са я донесли. Но гените им са останали тук, на Стария континент.
И страхът отново е тук.
Под влияние на ретроградния Меркурий
Добромир Видев, журналист, Програма „Хоризонт“, БНР
Нумерологична неясна година, в която ретроградният Меркурий като че ли влияеше на всички сфери в обществото. От образованието, където се търсеше най – подходящата формула децата да станат много по – незнаещи. Като се мине през здравеопазването, в което започнаха да се прилагат сталинистки методи (Във Фонда за лечение на деца той беше „Има дете, чиновникът има проблем“, а иначе всички дядовци и баби станаха престъпници с прословутия отпечатък). И се приключи с разваляне на „Задругата“ в между ГЕРБ, Реформаторския блок и Патриотичния фронт. Доказано! Хора със силно его нямат място в политиката. Изненадата – генерал от армията влезе в президентството като ляв кандидат. И още преди да е встъпил в длъжност, стана „Политик на годината“. Тепърва ще се доказва. И със служебното правителство, и с редовното след предсрочните избори.
Медиите продължават да са пропагандна машина
Иван Атанасов, Сакарнюз
През 2016-та се затвърди убеждението, че големите медии продължават да се държат като пропагандна машина на силните на деня, вместо да са коректив на властта. Примери много, един от тях е „проблемът“ с бежанците. При наличието на 7 000 мигранти, създадоха впечатление, че това е голямо зло за държавата. Проф. Иво Христов правилно го нарече оперета, а по-късно се разбра, че било за едни 160 милиона евро от Европа. Там повярваха, че тук има апокалипсис и решиха, че ако ни дадат пари, той ще отшуми.
След като започнаха да ни превеждат милиони, държавата си влезе в ролята, а медиите се успокоиха.
Този проблем и други по-малко важни ни внушават, че има друг, виртуален свят, различен от ежедневието на хората. Малко се говори, че от ЕС ни изсипаха милиарди, а стандартът ни се повиши незначтелно. Къде отидоха тези пари и защо ефектът от тях е слаб, тази тема почти я няма в медиите. Изглежда по-важна е новината за паднала между мантинели кола, която има незначителни щети и никой не е пострадал, отколкото къде са изчезналите милиардите от КТБ.
Всички знаят, че проблемът е в Гранд корупцията, но малцина имат куража да погледнат под масата, за да видят как от там се взимат пари. Те се дават за се снимат магистрали (само при откриването им, защото след това се рушат). На онези, които казват и показват истината ниКОЙ не обръща внимание.
Често за важни събития се осведомяваме правдоподобно от социалните мрежи. Там има много плява, но ако знаеш на кого да обърнеш внимание, може и да срещнеш истината. Дано това ни стресне и започнем да си вършим съвестно работата, защото доверието в журналистиката в България спада.
Не знам точно какво става в Полша, но разбрах, че там има протести от журналисти срещу ограничаване свободата на медиите. Спомням си, че поляците роптаеха срещу комунизма около 1980 – 82 година и той падна. При нас се самосвали през 1989-та. Дали сравнението е уместно, не знам, но усещам, че тук журналистиката играе поддържаща роля и ако й наредят може да се обърне на 180 градуса и да започне да критикува жестоко довчерашните си благодетели. Лесна работа, някои вестници, телевизии и сайтове го правят няколко пъти.
Има и още един проблем сред медиите. Той е, че продължават да не се казват източника на новината. Говоря като журналист, работещ в провинцията. Малко централни медии го цитират, но повечето не. Да не говорим за вестници и радиостанции, които се захранват единствено от Интернет за сметка на онези, които търсят новините на терен.
