Икономическата криза и негативното й влияние върху медийната среда, отстъпване на сериозната журналистика пред скандалната, възход на пропагандата и дезинформирането – това са някои от песимистичните сюжети, които се развиват в разказите на десет журналисти, които АЕЖ-България покани да опишат как виждат изминалата 2014 г. за медиите. Те маркираха пореден възход на социалните мрежи като алтернатива на традиционните медии. Оптимистичният завършек на рефрена „разделени, унизени, но спасени“ (Вера Александрова) очертава поредна година, в която лошите тенденции за свободата на словото се превръщат в традиция (Велислава Дърева). Но и надеждата за промяна не е напълно стопена (Весислава Антонова).
Между трусове и връщане към спокойствие
През тази година медиите и журналистите в България преживяха един от най-големите трусове в съществуването си от началото на демократичните промени. Те бяха разделени на черни и бели и трябваше да се борят, за да оцелеят морално и финансово и да докажат смисъла от себе си, коментира Вера Александрова.
Галя Горанова (в. Сега) също е на мнение, че през 2014 г. медиите не са издържали теста за обективност. Зависимостите им от корпоративни, конюнктурни и политически интереси не бяха прекъснати, за съжаление. Двата вота – за европейски и национален парламент отново извадиха наяве порочната практика политическата реклама да се смесва с публицистика.
Обратната позиция – към процес на нормализиране в медиите, пък вижда Добромир Видев (БНР). Правенето на журналистика с много пари – агресивна, корпоративна и в много случаи моделираща собствена реалност преживя катарзис. И отстъпи мястото на по-спокойния и обективен тон, пише той.
Медии-ментета
За медии-ментета предупреждава Ясен Бояджиева (Медиапул, Дойче веле). По думите му преди 10-15 години характерно бе постепенно разширяващото се използване на медиите като патерици за другия бизнес на своите собственици чрез продаване на редакционната политика „на парче“ в услуга на управляващите в замяна на насрещни услуги. В последните години пък вече съзнателно се създават машини за тотална дезинформация, промиване на мозъци, разпространение на слухове, лъжи и измислици, при които вече мисията на медията е тотално загърбена.
Велислава Дърева разказва за седемте нюанса цензура, които се развиват през изминалата година. Свободното пропадане продължава. Годината е 2014-а, но със същия успех можеше да е 1999-а или 2020-а. Няма тенденция – има традиция. Пропадането е драматично всекидневие, в което пребивава българският журналист, пише тя.
Липса на доверие
В България вече няма вестник, телевизия, радио, или предаване, на което човек лично да разчита, коментира Иво Беров. Да знае, че ще бъде добре осведомен за важните събития и че тези събития ще бъдат смислено тълкувани. Всъщност в България вече няма Средства за Масово Осведомяване. Има някакви средства, те наистина са за масово, но за какво точно масово са може да се спори, но в никакъв случай не са за осведомяване, смята журналистът.
Весислава Антонова (в. Капитал) оптимистично заявява, че надеждата за промяна не е напълно стопена. И припомня позицията до властта на журналисти, преподаватели, правозащитници и граждани, в която ясно заявяват, че мълчанието и бездействието са вредни. В открито писмо до държавните институции те ги призовават да застанат на страната на етичните медийни стандарти и посочват конкретни стъпки как да стане това – като за начало с прозрачно разпределение на публичните средства за медии и ясни правила за участие в обществени поръчки.
За качествената журналистика коментира и Диан Божидаров (в. Сега). Пишейки от Варна, той посочва, че живеем в телевизионен и интернет свят, печатните медии се четат малко. Радио се слуша предимно при задръстване в колата. Но ще дойде и време, когато носителят няма да има такова значение, ще се търси качеството – вероятно малцина ще го търсят, но ще има такива публика. Тя ще е важна. Впрочем, има я и сега, смята той.
Журналистът от Стара Загора – Анна Турлакова (Нова телевизия) пък обобщава годината през погледа на събитийния маратон и множеството репортажи и истории, които е разказала за 365-те дни на 2014 г.
Социалните мрежи
Възходът на социалните мрежи като платформа за информиране и формиране на общество мнение изтъкват мнозина от журналистите. Галя Горанова посочва, че тази година се утвърдиха предимствата на социалните мрежи пред традиционните медии. Фейсбук и Туитър се откроиха като качествена цедка на информационния поток и най-активният стимул на гражданската активност. А Иво Беров казва: „Досадното отделяне на свестните новини от глупотевините, могат чудесно да свършат приятелите ти Фейсбук, стига да са добре подбрани“.
Според Емилия Милчева (Ureport.bg) през 2014 г. тенденцията към стил Facebook-писане в медиите (лична случка + генерализация на изводите единствено на тази база, без проучвания, разговори с експерти и хора с експертиза по темата) вече е видима. Тя констатира „убийството“ на традиционни журналистически жанрове. „Олекотяването“ откъм дълбочина на журналистическите проучвания и сърфиране на повърхността на проблемите засяга всички нас, които се наричаме журналисти. Емоцията взема връх над Негово Величество Факта – и анализа, добавя журналистката.
Анна Турлаков, ТВ Стара Загора и кореспондент на Нова ТВ
Събитиен маратон през погледа на регионалната журналистика
Започваме с неизплатените заплати в Ремотекс Раднево. 11 месеца по-късно около 600 човека все още ги чакат. В районния съд в една зала разпродават имотите на фалираното дружество, а в съседната разглеждат исковете на работниците – единственият начин да получат част от парите си. Следваща тема – загинал работник във военния завод „Арсенал” в Казанлък. 11 месеца по-късно не искам да броя убитите по небрежност в България – не само взривените, а и всички онези, унищожени от местни дерибеи хора, които тихо са се простили с разума и живота си от мизерия; удавените; запалените. Едва 16 януари 2014 е. Мъж пребива до смърт едногодишно момиченце в ромска махала на Казанлък. Почти до края на годината още поне два случая с малцинството ще ни занимават. „Русият ангел” в Николаево е болното дете, родено и изоставено от родителите си в Гърция.
Повечето масивни постройки в квартала са построени с парите именно от такива деца – бизнесът с продажбата им процъфтява, не крият хората, но никой не смята за необходимо да ги спре. Мизерията при тях е неописуема и за камерите на световните медии. Събориха 55 незаконни постройки в парк Борова гора в кв. „Лозенец” на Стара Загора. 11 месеца по-късно общинските съветници не могат да гласуват безвъзмездно право на строеж за останалите без дом роми. Коментарите за действията на администрацията са от „Осанна” до „Разпни Го”.
По същия начин е разделено и обществото ни – нетолерантно към нуждаещите се, нетолериращо можещите. През януари 2014 изчезнаха лекарствата за хората с бъбречни трансплантации. Това не се случва за първи път и за да си набавят животоподдържащите вещества част от болните стават престъпници и внасят нелегално медикаменти.
В следващите месеци изчезваха лекарства за онкоболните, консумативи за хемодиализа, ваксини за бебета – сигурен белег за изченалото здравеопазване. През януари 2014 година министрът на транспорта се казва Данаил Папазов. До края на годината ще го сменят един служебен и един предсрочен. Папазов говори за инцидент с товарен влак, заради кражба на релси. После още влакове се обръщаха, за съжаление пълни с хора.
Ето ви точно 365 думи, въпреки че ако е нужна по една на ден искам 730. Тук всичко трябва да се брои двойно.
Велислава Дърева, в. Дума
7 нюанса цензура
България се срина на 100-то място по медийна свобода. Това не удивлява никого. Тревогата е привидна. Свободното пропадане продължава. Годината е 2014-а, но със същия успех можеше да е 1999-а или 2020-а. Няма тенденция – има традиция. Пропадането е драматично всекидневие, в което пребивава българският журналист.
Максимата „Светът се дели на журналисти и други” отдавна изглежда иначе – хората, които работят в медиите се делят на журналисти и други. Едните са Журналисти, другите – рекламни агенти, обслужващ персонал, куртизанки на властта и парите, изпълнители на подли и мръсни поръчки.
100-то място само потвърждава един срамотен факт – българските медии подмениха позицията с поза, каузата – с клюка и клевета, истината – с интрига. Свободата на словото е самотна битка, присъща на малцина, които (в най-добрия случай) изглеждат като екзотични птици, но обикновено са обект на дивашка агресия.
Цензурата цъфти във всичките си разновидности.
1. Цензура на собствениците. Въпреки всички призиви за прозрачност, мнозина от гордите притежатели на медии предпочитат да запазят една особена дискретност. Сигурно защото са твърде деликатни. Фактът, обаче, че други собственици са известни, сам по себе си не означава нищо. И какво от това като ги знаем? Те продължават да бъдат пълновластни господари, да манипулират обществото по свой образ и подобие, и да налагат цензура върху „своите” журналисти (понеже смятат журналистите за своя движима собственост).
2. Цензура политическа. Медиите зависят от прекия политическия натиск, но и от доброволното подчинение на този натиск. Цари поразителна медийна безпаметност и безкритичност към управляващите (Борисов). Медиите щяха да разпънат на кръст всяко друго правителство и всеки друг премиер, ако правеха и една стотна от това, което прави Борисов. Медиите предпочитат да водят лесни битки (случаят „Бинев”), но еманацията на мутро-чалгариотската власт (Борисов) остава недосегаема.
3. Цензура на кръвосмешението „пари-политика-престъпност-медии”. Това е Петата власт в държавата.
4. Цензура на монопола (реклама и разпространение). Над 80% от разпространението на печатните медии е в ръцете на един човек – все същият Пеевски. Той определя и контролира тиражите и продажбите на един вестник.
5. Цензура на анонимния хейтър. Това е особен вид цензура – на платения форумния писач. Неговата задача е да дискредитира автора, който излиза с името си, да го смачка психологически.
6. Цензура на невежеството (програмирано или присъщо). Пълно отсъствие на background (познание, памет) при тези, които се правят на журналисти. За тях Вackground е име на ресторант в София. Те са рожба на максимата от 90-те години „Не ми трябват журналисти, които знаят и помнят. Аз не правя вестник, за да се чете, а за да се купува”.
7. Цензура на безправието. Журналистът е най-обезправеният човек в държавата. Той няма трудови права, няма и авторски. Неговият труд не фигурира в Закона за авторското право.
Резултатът от всичко това се нарича Автоцензура. Най-отровният плод на несвободата. Удивително е, наистина, как малцината Журналисти устояват на всичко това и отстояват свободата на словото!
Вера Александрова
Разделени, унизени, но спасени
Това според мен е заглавието на медийната 2014 година. Подзаглавието може да уточнява, че изпитанията, на които бяхме подложени, зачеркнаха както личното достойнство на много от нас, така и достойнството на гилдията, а най-вече достойнството на българите. На които дължим истинска българска журналистика – правдива, иронична, саркастична, безстрашна и критична каквато са я пробвали Славейков, Раковски, Каравелов…
През тази година медиите и журналистите в България преживяха един от най-големите трусове в съществуването си от началото на демократичните промени. Те бяха разделени на черни и бели и трябваше да се борят, за да оцелеят морално и финансово и да докажат смисъла от себе си.
Разделението беше наложено императивно и отвън. Отвън в смисъл на дошло от среди извън медиите. В случая от улицата, представляваща голяма, но не единствена част от обществото. В критериите, наложени от нея, черните винаги лъжеха, а белите винаги казваха истината.
Разбира се, това не беше така, но и черните, и белите малко или много се оказаха инструмент в ръцете на нечии интереси. Това направи разделението в гилдията още по-голямо. И срина още повече доверието в журналистите.
2014-та нанесе един от най-големите удари върху медиите. Част от тях бяха унижавани публично от хора с авторитет. Вестници, сайтове и журналисти бяха наричани „парцали”, независимо от професионалните качества на едни или други. Поръчковите материали бяха ежедневие по време на медийната война между големи и авторитетни издания.
В резултат на разделението и унижението на българските медии днес представата за българската журналистика в обществото е по-скоро синоним на пристрастност и непрофесионализъм. Българският журналист пък е приеман като дилетант, който няма нужните познания и компетентност.
Трябва да си го признаем, да видим горчивата истина в очите и тези, на които ни пука за професията, да бръкнем здраво с пръст в раната. Да се опитаме да забравим, че сме били част от различни отбори и да се хванем за истинските възможности на професията. Без идеализъм, без популизъм, реалистично и без излишна патетика.
Така ще спасим журналистиката. Познавайки голяма част от българските журналисти, вярвам, че това е възможно.
Весислава Антонова, в. Капитал
Надеждата за промяна не е напълно стопена
Написала съм толкова коментари и анализи за медиите, които твърдо вярвам, че са обективни и стоя с името си зад тях. Това, което продължава да ме измъчва е, че те нищо не променят. И не, не си мислете, че със задоволство констатирам, как години наред българската журналистика бавно отстъпва от основните си професионални ценности – обективност и почтеност. Как системно предава интересите на своите читатели и зрители и от това губят всички. С изключение на силната мрежа от задкулисни интереси, поддържащи жълтите медии. Трудно и болезнено ми е когато ги пиша, защото и аз съм журналист и съм част от тази професия както всички останали, които я упражняват.
Няма да припомня да се впускам в хронология какво, как и защо се случи на медиите. Излишно е. Най-тежката присъда ни дадоха гражданите. Спомняте ли си едно изследване от февруари 2014?
Едва 14% от българите вярват в независимостта на медиите ( в столицата – само 7%), 60% от хората изобщо не вярват, че журналистиката е независима, а останалите 26% се въздържат да изразят позиция. Това показва изследване, направено по поръчка на фондация „Конрад Аденауер“ от фондация „Медийна демокрация“ съвместно с агенция „Маркет линкс“ сред 1200 граждани чрез лични анкети за периода юли – декември 2013 г.
А това е възможно най-ниската оценка за медиите от демократичните промени досега. В същото време голяма част от политическия елит работи в почти пълен медиен комфорт. Въпреки различните форми антиправителствени протести. Последното недоволство бе изразено срещу избора на председатели и членове на парламентарната комисия по култура и медии. В нея няма нито един човек, който да се ползва с висок обществен авторите и доверие. Недоверчиви към състава на това парламентарно присъствие е и професионалната общност.
Надеждата за промяна не е напълно стопена. Журналисти, преподаватели, правозащитници и граждани ясно заявяват в свои декларации до властта, че мълчанието и бездействието са вредни. В открито писмо до държавните институции те ги призовават да застанат на страната на етичните медийни стандарти и посочват конкретни стъпки как да стане това – като за начало с прозрачно разпределение на публичните средства за медии и ясни правила за участие в обществени поръчки.
Защото възстановяването на доверието в медиите в полза на обществото изисква активна журналистическа общност, но и ясна политика на държавата. Особено в посока разграничаване от медии, които открито нарушават законите и европейските и националните ценности.
Категоричният призив със сигурност е стъпка в правилната посока. Тя загърбва мълчаливото съгласие, че качествената журналистика върви към изчезване. Това е и първият случай от много време насам, когато журналисти и граждани се обединяват от кауза в защита на професията и стандартите в нея.
На ход е правителството, което трябва да покаже, че е на страната на истинските медии и има смелостта да ги приема като коректив и защитник на етичните норми. Защото общество без обективни и свободни медии е обречено. В противен случай и последната капка надежда, че има шанс за свободни медии ще се изпари.
Галя Горанова, в Сега
Платените публикации убиха критическия анализ
2014 г. беше поредният тест за обективност на българските медии, който те издържаха с тройка. Зависимостите им от корпоративни, конюнктурни и политически интереси не бяха прекъснати, за съжаление. Двата вота – за европейски и национален парламент отново извадиха наяве порочната практика политическата реклама да се смесва с публицистика. Платените публикации убиха критическия анализ, без който е невъзможен истински информиран избор. Така медиите за пореден път изневериха на призванието си да служат на обществения, а не на частния интерес. Малка утеха за читателя бяха графичните знаци, с които вестниците все пак обозначиха поръчковите си материали. Все едно, това не допринесе кой знае колко за обективната истина.
И през 2014 г. продължи истеризирането на маловажни факти от българската действителност като назначението на Слави Бинев за председател на парламентарната комисия по култура и медии, например. И упоритото неглижиране на важни за обществото теми като Трансатлантическото партньорство за търговия и инвестиции, която се представяше или едностранчиво, или никак.
2014 г. утвърди предимствата на социалните мрежи пред традиционните медии. Фейсбук и Туитър се откроиха като качествена цедка на информационния поток и най-активният стимул на гражданската активност. Те поставиха интерпретацията на фактите над самите факти. Битката за умовете сега се води в полето на социалните мрежи, неподвластни, все още, на цензурата. Свободата търси да разшири полето си за изява. Тази тенденция подкопава влиянието на традиционните медии, но те си остават информационната база, върху която се конструира анализът на събитията.
Бъдещето принадлежи на два вида медии: на информационните агенции, които печелят от бързината на съобщенията и на аналитичните медии, които надникват отвъд фактите и носят добавената стойност на журналистическото познание и опит.
Диан Божидаров, кореспондент на в. Сега
В търсене на качествената журналистика
Едва ли ще запомним с журналистика отминаващата година. Проведоха се парламентарни избори – едни ги спечелиха, други загубиха. Имаше бедствия. Годината ще се запомни с тези политически и обществени събития. Медиите са част от гражданството (или поне би трябвало), затова 2014-та щеше да остане с журналистика, ако се открояваха ярки граждански процеси – такива нямаше.
През април бе подпалена колата на Генка Шикерова. Случи й се за втори път. “Произшествия” се случиха и с други колеги, върху трети се упражняваше недопустим натиск. Дано дойде година, в която прегледът на медийния живот не почва от тук.
Написаха се прекрасни статии, сътвориха се великолепни телевизионни и радио репортажи. Имаше и отвратителни. Също и поръчкови. Не просто поръчкови, а и страшно некадърни. Но така е било винаги, годината не се отличаваше с нещо особено.
Задълбочи се медийното разделение – имаме враждуващи лагери, които не пестят атаки един срещу друг. Разделението е корпоративно, отчасти политическо (партийно). Няма проблем, не е е задължително да бъдем единни. Щеше да е добре обаче, ако разделения и обединения течаха около принципи.
Най-отвратително е, когато позиции се сменят на 180 градуса според партийната поръчка (принадлежност). Видяхме го съвсем скоро покрай изявлението на здравния министър Петър Москов за ромите – колеги, които цял живот са защитавали противоположни позиции, разкъсаха ризи да го бранят. Случи се и обратното – хора, които преди са споделяли подобно мнение, го нападнаха, защото той представлява необичана от тях политическа сила.
Все повече “журналистика” се ориентира към социалните мрежи. Мнения, оценки… – споделят се там. Това, разбира се, е псевдожурналистика. Ще дойде време, когато бумът на сайтове и мрежи ще даде вреда, ще се оцени предимството на традиционната журналистика – където автори и редакция застават с име, носят отговорност. Но е рано още.
Живеем в телевизионен и интернет свят, печатните медии се четат малко. Радио се слуша предимно при задръстване в колата. Но ще дойде и време, когато носителят няма да има такова значение, ще се търси качеството – вероятно малцина ще го търсят, но ще има такива публика. Тя ще е важна. Впрочем, има я и сега.
Не обичам гръмки фрази и обобщения. Направих го, защото любезните колеги от Асоциацията на европейските журналисти ме помолиха. Журналист, шлосер, учител, таксиджия… – всички допринасяме, всички и вредим.
Добромир Видев, БНР, програма Хоризонт*
Професионализъм пред изпитание
Интензивна медийна година, в която професионализмът на журналистите беше поставен на изпитание. Заради икономически интереси две медии – TV7 и News 7, станаха жертва на публично делегитимиране. Правенето на журналистика с много пари – агресивна, корпоративна и в много случаи моделираща собствена реалност обаче преживя катарзис. И отстъпи мястото на по-спокойния и обективен тон. Разликата, според мен, доказва, че не винаги, за да постигнеш качествен резултат, е необходимо да налееш много пари. А ако това все пак се случва, цената, която се плаща, е доста висока. И се плаща ПРЕДИМНО от журналистите, а не от бившите собственици.
Извън тази ситуация, но в контекста на кризата КТБ, неприятно остава впечатлението за опити за намеса в работата на медиите. В разгара на кризата Комисията за финансов предупреди, че могат да бъдат държани отговорни за всяване на паника у вложителите. Подобна „мярка“ беше „чута“ и в предложението на политиците за поправка в закона, която предвижда и наказание за всяване на паника. Проектът не мина, но балансът между това потребителят да получи качествена и адекватна информация и това да не се внася шум в системата постави на изпитание не малко редактори и репортери.
Парадоксално, което не е без значение, внушението за намеса в работата на журналистите идваше от същите тези институции, които не бяха направили нищо, за да се предотвратят проблемите с банката. Институциите не реагираха адекватно и по време на големите наводнения. За разлика от медиите. Социално отговорните кампании в помощ на пострадалите показаха донякъде, че обществото се нуждае отчаяно от положителни послания – за взаимопомощ и подкрепа. Е, вярно, медиите не бяха използвани като част от националната система за оповестяване. Но това не изненада никой.
Накрая ще спомена и случая с назначаването на спорната личност на Славчо Бинев за председател на ресорната комисия в парламента. Реакцията на обществените медии с декларация бледнее на фона на протестите на дейците на културата. Запазването на обективния тон доказа, че обществените медии защитават инвестираното в тях доверие и независимост. Независимост, която се поставя винаги под въпрос, когато се заговори за намеса.
Винаги търсени, и винаги охулвани, и през 2014-та медиите оставаха първите и единствени източници за помощ на своите зрители, слушатели и читатели.
* Мнението изразява личната позиция на автора и не обвързва медията с него.Емилия Милчева, Ureport.bg
#Кой уби жанровете?
Това не е лекция по журналистика, а констатация. Сред преса, доминирана от кръговете на един и същ издател-политик-магистрат-бизнесмен, и телевизии, доминирани от магазинни предавания, добрият репортаж и качествена публицистика се откриват все по-трудно.
През 2014 г. тенденцията към стил Facebook-писане в медиите (лична случка +
генерализация на изводите единствено на тази база, без проучвания, разговори с
експерти и хора с експертиза по темата) вече е видима.
„Олекотяването“ откъм дълбочина на журналистическите проучвания и сърфиране на повърхността на проблемите засяга всички нас, които се наричаме журналисти. Емоцията взема връх над Негово Величество Факта – и анализа.
Много сърфисти, малко водолази. Какво могат да ни покажат сърфистите – гребена на вълната, слънцето, пясъците. Ние бездруго ги виждаме. Но не всеки може да слезе на дъното, за да извади на повърхността скритото. От една страна това е ефект от влиянието на Интернет и социалните мрежи, където всички – и журналистите в това число – потребяваме и създаваме информация (без значение на достоверност и качество), от друга – отражение на тъмната медийна среда в България.
И ако първият ефект, който изпитва журналистиката в глобален план, може да бъде овладян и контролиран в разумен баланс, вторият е труден за премахване. Защото #Кой остана в печатните издания, избълващи всеки ден поръчкови материали, оцветени в жълтокафяво истории. Формиращи потребностите на хората, които ги четат, от точно такава информация.
Репортажи се появиха стихийно – заради природни бедствия като наводненията, и също така стихийно изчезнаха. Мъката и страданието на хората, останали с изпразнени от покъщнина домове – или въобще без домове, вече не вълнува никого.
ЕС и темите, свързани с Европейския съюз продължават да бъдат чужди за повечето и по-големи български медии, които ги пречупват през две гледни точки – “спряха ни парите” и “Брюксел ни дърпа ушите/кастри/хока” за правосъдието, сигурността, Шенген и прочие. Европейската комисия и ЕС е абстракция за голяма част от българите – и основната заслуга е на медиите.
В страна, член на Общността от 7 години, да оприличаваш Брюксел единствено на добро/ лошо “ченге”, е повърхностно, непрофесионално и наистина кара България да изглежда като някакъв заден двор, от чийто ъгъл надзъртат любопитни неумити физиономии. Езикът.
Тук думите свършват. Но ако Канети четеше български медии, щеше да си отреже езика.
Иво Беров
Средства, масови – но не и за осведомяване
През 2014-та година открих, че има един сравнително бърз, удобен и лесен начин човек да се осведомява за всички възможни събития. За целта просто не трябва използва средствата за масово осведомяване по предназначение – тоест като средства за масово осведомяване.
Може да ги ползва за друга употреба. Вестниците – ясно за какво, а кутиите на телевизорите и радиата – за поставки и подпорки, например, а в краен случай – за подпалки.
Не че понякога, отвреме навреме, в някои особени случай, ако има късмет, човек не би могъл да види, да прочете и да чуе и нещо свястно по нашите медии. Само че покрай нещото свястно, нашите медии ще му натресат толкова безсмислици, глупотевици и небъдници, че отделянето на свястното нещо бъде като отделянето на боб от гъгрица. Като боба бъде с толкова много гъгрица, че да се породи съмнение дали това е въобще боб.
Досадното отделяне на свестните новини от глупотевините, могат чудесно да свършат приятелите ти Фейсбук, стига да са добре подбрани. Те са като като отбор за връзки с обществеността. Четат, гледат, слушат и дават съответните отправки към свестните неща за четене, гледане и слушане, така че не ти трябват никакви Средства за Масово Осведомяване, за да бъдеш добре осведомен.
Лично аз имам нужда от средство за лично, а не за масово осведомяване. Такова средство обаче в България вече няма. В България вече няма вестник, телевизия, радио, или предаване, на което човек лично да разчита. Да знае, че ще бъде добре осведомен за важните събития и че тези събития ще бъдат смислено тълкувани. Всъщност в България вече няма Средства за Масово Осведомяване. Има някакви средства, те наистина са за масово, но за какво точно масово са може да се спори, но в никакъв случай не са за осведомяване.
Едно доказателство. Прокрадна се из Мрежата, подобно на бобченце измежду купища гъгрици, че за миналата година, а и за други години, Лукойл-България е отчел нула лева печалба. Нула лева печалба. Това означава, че в България вилнее олигархична мафия, която краде не милиони, а стотици милиони. Мафия, в която са въвлечени и премиера на държавата, и прокуратурата, и данъчните, и Висшия Касационен Съд, и медиите, и още най-различни и всякакви власт имащи.
Само че никой не казва дали това Лукойл е вярно. Никой нищо не проверява, нито пък не разследва. Най-малкото пък медиите. Впрочем такива в България вече няма. Има някакви средства, те са за нещо масово, но не и за осведомяване.
Ясен Бояджиев, Mediapool.bg
Поредната мрачна година на българския медиен хоризонт
През нея продължи станалата все по видима през последните няколко години тенденция на създаване и задръстване на публичното пространство от откровени медии-ментета.
Ако преди 10-15 години характерно бе постепенно разширяващото се използване на медиите като патерици за другия бизнес на своите собственици чрез продаване на редакционната политика „на парче“ в услуга на управляващите в замяна на насрещни услуги, в последните години вече съзнателно се създават машини за тотална дезинформация, промиване на мозъци, разпространение на слухове, лъжи и измислици, при които вече мисията на медията е тотално загърбена. При това преследването на тези цели е гарнирано с ширеща се глупост и невежество, липса на елементарен морал и етични задръжки, примитивизъм, арогантност, цинизъм…
Тези машини за дезинформация, всъщност, представляват „медийната“ компонента от унищожителното за обществото и държавата срастване на политическа, икономическа, съдебна и медийна власт.
На този „принцип“ действаха две телевизии, мнозинството от вестниците и неизчислими гроздове от неидентифицирани он лайн „медии“, които окончателно убиха надеждата, че интернет може да бъде спасителна за свободата и истината територия.
Разбира се, съществуват и други видове медии, които в една или друга степен, в един или друг момент (според конюнктурата и доколкото интересите на собствениците им не са заплашени) се опитват да отговарят на съдържанието на това понятие.
Теренът обаче е до такава степен задръстен и разкалян, че на фона на задълбочаващата се икономическа криза самото оцеляване на медийния бизнес става все по-проблематично.
На този процес съответства и постепенното депрофесионализиране на журналистиката и изтикването на елементарни професионални и етични стандарти във все по-ограничени и маргинализирани територии.
От друга страна публика, подложена в продължение на много години на съзнателно моделиране, дезинформиране и опошляване, прави пазарната „ниша“ на сериозните медии все по-тясна. И така кръгът се затваря.
Автор: Илия Вълков
Материалът е подготвен в рамките на проект „Медиатор“, изпълняван от АЕЖ – България с подкрепата на фондация „Америка за България“. Отговорността за съдържанието на проекта е изцяло на Асоциацията на европейските журналисти – България. Научете повече за проекта тук.
