Акценти от шестата конференция „Нови хоризонти в журналистиката“ в София. Част 2
Десислава Лещарска
Втората част на конференцията „Нови хоризонти в журналистиката“, която се организира от World Press Institute (WPI) в партньорство с Фондация „Америка за България“ (АЗБ) и Асоциацията на европейските журналисти – България (АЕЖ-България), се фокусира върху един по-дълбок, структурен въпрос: С какво прави компромис журналистиката – и от кои компромиси трябва да се откаже, за да продължи да съществува?
Отговорът беше рамкиран в три сесии: встъпителна лекция от международният редактор на The Economist Робърт Гест за връзката между цензурата и корупцията, личен разказ на Арва Деймън за репортажите от горещите точки на военните конфликти и дискусионен панел за ежедневните компромиси в редакциите, които често се плащат с цената на психичното здраве.
Свободата на пресата не е абстракция
Робърт Гест, заместник-главен редактор на The Economist, откри следобедната програма с нощна снимка на Корейския полуостров, направена със сателит. Южна Корея – съзвездие от светлини, а Северна Корея – почти пълна тъмнина. Две държави, припомни той, които споделят пет хиляди години обща култура и история и разделени едва през 1950 г. Въпреки това днес Южна Корея е приблизително двадесет до тридесет пъти по-богата от съседката си. „Пъти, не проценти“, каза Гест: „Ако някой някога ви каже, че свободата на словото няма значение, покажете му тази снимка.“
Данните от мащабно проучване, обхващащо 180 държави в продължение на 80 години, доказват пряка връзка между свободата на словото (липсата му) и корупцията. Когато правителствата заглушат критичната журналистика, за тях става много по-лесно да прикриват кражбата на публични средства и да облагодетелстват свои близки. Този ефект има времеви лаг от около четири години – ограничаването на медийната свобода днес предвещава рязък скок на корупцията в бъдеще, който избирателите често усещат едва след следващите парламентарни избори. Връзката обаче е двупосочна: колкото по-корумпирани стават управляващите, толкова по-голям стимул имат да налагат цензура.
Вторият ключов двигател на цензурата е възходът на популизма. Популистките лидери използват гневна риторика вместо аргументи, обвиняват външни групи за проблемите в страната и умишлено отслабват институции като съд и администрация. Данните показват, че преминаването към такъв емоционален и ирационален език е сигурен знак за предстоящ натиск върху медиите. Тези три фактора – цензура, корупция и популизъм – се подсилват взаимно, водейки до стряскащ резултат: от 2014 г. насам глобалната медийна свобода отбелязва постоянен спад, като средното ѝ ниво в света се е сринало драстично.
В съвременните държави, които претендират, че са демокрации, натискът върху свободните медии се осъществява чрез три основни инструмента: риторичен, правен и икономически. Риторичният включва агресивен език от политически лидери (като в Аржентина, Индия и САЩ), които наричат неудобните журналисти „предатели“. Това от своя страна често води до онлайн тормоз и физическо насилие, особено срещу жени.
Правният инструмент използва вратички в гражданското право чрез т.нар. „дела шамари“ (SLAPP), заведени от политици или олигарси с цел финансово изтощение, както и постоянни данъчни проверки и лични компромати за сплашване (какъвто е случаят с независимата медия КРИК в Сърбия).
Икономическият инструмент се изразява в насочване на държавната реклама само към послушни медии и притискане на частните рекламодатели да избягват критичните издания. В допълнение, близки до властта олигарси (както в Унгария и Турция) изкупуват независими медии в затруднение не с цел да ги оздравят, а за да спрат критичните им материали.
Каква е ситуацията в САЩ? Гест отговори, че въпреки атаките на Доналд Тръмп спрямо медиите, силната система от конституционни противотежести, независимите съдилища и Първата поправка защитават свободата на словото в САЩ. Най-опасният за медиите ефект от неговото управление обаче е глобален — той дава негативен пример на авторитарните лидери по света, показвайки, че Америка вече не се интересува от съдбата на журналистите. Веднага след идването му на власт, президентът на Азербайджан арестува над 100 дисидентски журналисти, съзнавайки, че няма да има реакция от страна на Вашингтон.
В същото време се наблюдава качествена промяна в онлайн пропагандата благодарение на изкуствения интелект. Режими като този в Иран вече използват AI, за да създават силно въздействащо съдържание с холивудски и западни културни елементи, което бързо генерира милиарди гледания онлайн и прави авторитарната реторика да изглежда „модерна“ и привлекателна.
В Европа също се забелязва опасна тенденция по отношение на свободата на словото, посочи Гест. Редица държави поддържат закони срещу обида на политици, богохулство или „грубо оскърбление“ (както в Обединеното кралство). Проблемът е, че тези неясно дефинирани правила се превръщат в удобен инструмент в ръцете на властите срещу критичните гласове в обществото. Създаването на законово „право да не бъдеш обиден“ е мощен инструмент за цензура, каза международният редактор на The Economist.
Това, което се случи в Унгария обаче е оптимистичното послание, което Гест запази за края на своята реч. „В продължение на 16 години Виктор Орбан използваше популизъм, фалшиви държавни анкети и тотален медиен контрол, за да обогатява семейството и приятелите си чрез корупционни схеми и злоупотреба с европейски субсидии“, посочи журналистът. Въпреки, че цензурата дълго време прикриваше тези грабежи, икономическата криза и спирането на европейските фондове най-накрая изкараха истината наяве. Орбан беше свален от избирателите, което доказва, че дори и най-дръзките и нечестни политици губят в момента, в който обществото осъзнае реалността. Изводът е ясен: когато един политик се опитва да заглуши медиите, в девет от десет случая е защото е корумпиран и има какво да крие.
Защо нямаме нужда от надежда
Днес журналистите и хуманитарните работници са подложени на огромен психологически натиск, а емоционалното изтощение умишлено се използва като оръжие от онези, които искат да спрат репортажите от горещите точки. Арва Деймън, бившият старши кореспондент на CNN и основател на благотворителната организация INARA, сподели тежкия си опит от четири пътувания до Газа през 2024 г. Там тя се сблъсква с хуманитарна катастрофа – липса на храна, лекарства и масова дизентерия. През 2025 г. обаче достъпът на нейната организация е отказан. Отразяването на подобни човешки страдания, започнало за нея още в Ирак през 2004 г. и преминало през Сирия, Либия и Афганистан, води до огромна лична травма. Деймън признава, че дълго време е носила усещането за провал, вярвайки наивно, че ако разкаже тези жестоки истории, светът ще се промени – нещо, което така и не се случва.
След като преминава през много тъмен период и разрушителни механизми за справяне със стреса, тя намира спасение чрез специализирана терапия (EMDR), която помага на мозъка да преработи тежкия шок. Авторката подчертава, че разбирането на собствените емоционални реакции е единственият начин журналистите да изградят вътрешна защита срещу външния натиск – включително този от семействата им. Нейната собствена майка от сирийски произход, чийто баща е бил убит, ѝ изпраща съкрушителни съобщения от типа: „Сирия ми взе бащата, не искам да ми вземе и дъщерята“. За да продължи напред, Деймън е трябвало напълно да промени личната си рамка и да намали нереалистичните очаквания, че един човек може сам да промени света.
В крайна сметка тя намира сили да се върне на терен, водена от убеждението, че победителите не трябва да бъдат единствените, които пишат историята, и че критичният архив трябва да съществува. Тя отказва да позволи на потисническите режими да я тласнат към апатия. Най-освобождаващото ѝ прозрение е, че всъщност няма нужда от надежда, за да продължи да се бори. Осъзнаването, че дълбокото и фундаментално вярване в същността на мисията ѝ е напълно достатъчно – дори и в най-безнадеждните ситуации – това ѝ връща пълната сила и контрол, за да остане на първа линия като журналист и хуманитарен активист.
От какво журналистиката няма да се откаже
Последният панел обърна дискусията в нова посока: от пречките пред свободната журналистика, към това какво журналистиката причинява сама на себе си.
Модераторът Кейт Уест, доцент в Тексаския университет в Остин и бивш тв журналист, започна със статистика от преподавателската си практика. Всеки един от нейните бивши студенти, напуснал професията в рамките на първите пет години, е посочил една и съща причина: психичното си здраве. „Поколението Z не е по-малко ентусиазирано – каза тя. – Те просто са по-малко склонни мълчаливо да плащат тази цена.“ Това, според нея, е причина да се промени културата в редакциите, а не мотив да се отписва цяло едно поколение.
Катарина Карвальо, която преди пет години напуска Diário de Notícias (най-стария вестник в Португалия), за да стане съосновател на лисабонската хиперлокална медия Mensagem de Lisboa, предложи един от моделите за промяна. Изданието определя себе си като „твоя съсед в града“. Публикуват по една история на ден, без присъствие на политици на страниците му (освен ако не са интервюирани от обикновени граждани), имат седмична хроника, писана от човек, който живее на улицата и организират вечери с читателите си.
Медията функционира като малко търговско дружество, финансирана от грантове и спонсорства и събития. По думите на Катарина Карвальо днес журналистът трябва да бъде и човек, който набира средства. Запитана защо е напуснала високоплатената си длъжност в традиционна медиа, Карвальо обърна въпроса към самата професия: „Искахме връзки с властта, а не с хората, живеещи на улицата – каза тя. – Журналистите сме много суетни. Мислим си, че ние сме властта, защото говорим с нея. Но не сме.“ След като напуска дългогодишната си работя, тя открива различен вид свобода: „Не свобода да правя каквото си искам, а свобода, която черпя от факта, че това, което правя съвпада с това, което хората искат от мен.“
Арва Деймън обърна внимание на начина, по който темата за психичното здраве се рамкира в обществото. „Създава се твърде много пространство за оправданието ‘не мога да се справя’“, коментира тя. Алтернативата, която тя предложи, беше замяната на идеята за „издръжливост“ с изграждането на рутина: да се възпитават редакции, които дават на журналистите инструменти да изкарат тежък ден без това да ги травмира допълнително, а работата с емоционалното състояние да се третира така, както се третира главоболието: „Вземам аспирин и продължавам деня си. Трябва да мога да се погрижа за психичното си здраве и пак да си свърша работата през деня.“
Бисера Занкова, български експерт по медийно право, добави липсващия институционален елемент. Тя сподели, че според данни на ЮНЕСКО, журналистите имат най-кратка продължителност на кариерата си в сравнение с всички останали професии. „Дълги години се концентрирахме върху медиите като институции“ каза Занкова и допълни: „Но изпуснахме от поглед това какво всъщност е самият журналист – неговият ум, неговите чувства, личните му проблеми. Тази ниша, между институционалното и личното, е това, което трябва да запълним.“
Конференцията завърши с кратко обобщение от Камила Бат от World Press Institute. „Натискът, който сами си създаваме“, каза тя: „Не се решава с финансиране или международни коалиции. Решението изисква честност и готовност да погледнем себе си толкова ясно, колкото ясно гледаме на системите и хората, които отразяваме.“
Снимки: Здравко Йончев
