Индиректната цензура, наричана още „мека цензура” или „индиректна държавна цензура”, нараства тревожно като глобален феномен. Тя се изразява в множество официални действия, целящи да повлияят на медиите, ограничавайки ги с легални и полулегални забрани и подтискане на свободата на словото. Това показва съвместен доклад на Център за международна медийна подкрепа (CIMA) и Световната асоциация на вестниците и издателите. (WAN-IFRA). Пълният текст на доклада можете да прочетете тук.
Във време на икономическа нестабилност, индиректната цензура се засилва в унищожителни мащаби, а правителствата знаят, че тя не предизвиква такава международна реакция като убийства на журналисти и директното спиране на публикации. Въпреки че е по-незабележима, индиректната цензура може да бъде също толкова силна колкото пряката такава и трябва да бъде разглеждана като много сериозна заплаха за независимостта на медиите и свободата на словото.
Журналистът и защитник на медийната свобода от Камерун Пюс Нджаве отбелязва, че индиректната цензура е ”фин метод за репресии и изисква фина ответна реакция”. Решаваща първа стъпка от борбата с индиректната цензура е нейното разпознаване и публично разкриване на съществуването й. За щастие, в последно време по проблема се работи все по-задълбочено. Многобройни изследвания и документални проверки, направени в съответствие със законите за обществен достъп до информация, разкриват широкото й разпространение в редица държави. На тази основа се подемат кампании за пълна прозрачност при разпределението на държавните фондове за реклама, като на преден план излизат и етичните стандарти на собствениците на медии и журналистите, както и на държавните служители.
Схемата на налагането на индиректната цензура се изразява преди всичко в „награждаване” на медии, които отразяват положително държавната политика и „наказване” на тези, които я критикуват. Респективно, това означава включване или не във финансирането чрез разпределението на големи рекламни бюджети и държавното субсидиране. Индиректната цензура води до масова автоцензура, която влияе директно върху свободата на словото, а правителствата постоянно търсят нови начини за налагането й, с цел – манипулация на медийното отразяване. Способите по отношение на използването й, могат да се разделят най-общо в пет категории:
Реклама и влияние
Това е вече спомената схема за „награждаване” и „наказване” на медиите чрез разпределението на държавните рекламни бюджети.
Субсидиране
Злоупотреба с държавни средства, пари на данъкоплатците, за отразяване в услуга на партийни и частни интереси.
Платени „новини”
Платено съдържание, замаскирано като новина.
Подкупи/Плащания
Влияние чрез директни плащания, подаръци и други „компенсации” към медии, редактори и журналисти. Най-често се използва в по-бедните държави.
Лицензи, внос, одитиране
Няколко други техники за индиректна цензура. Влияние чрез лицензионните режими. Ограничаване на достъпа до вносни ресурси, например вестникарска хартия. Данъчни проверки и други одити на медиите с цел тяхното сплашване, наказване и дори ликвидиране.
Всичко това се случва под различна форма и в различна степен в отделните държави. Глобални изследвания спрямо изведените пет категории показват нагледно къде и по какъв начин се прилага в най-голяма степен индиректната цензура. Представени са с примери от 30 страни от цял свят, класифицирани по континенти :
Реклама и влияние:
Северна и Южна Америка: Аржентина, Колумбия, Еквадор, Гватемала, Мексико и Никарагуа.
Африка: Ботсуана, Либерия, Намибия, Сенегал, ЮАР.
Азия: Азербайджан, Камбоджа, Хонконг, Казахстан, Непал, Пакистан.
Европа: Албания, България, Гърция, Португалия, Украйна.
Субсидиране:
България, Казахстан, Сенегал.
Платени „новини”:
Индия, Латвия, Сърбия.
Подкупи и плащания:
Азербайджан, Гърция, Индия, Малайзия, Мексико, Нигерия, Украйна.
Лицензи, внос, одитиране:
Азербайджан, Еквадор, Унгария, Казахстан, Мексико, Индия, Турция, Венецуела.
Прави впечатление, че България присъства в цели две от категориите – „Реклама и влияние” и „Субсидиране”. Неотдавна бе изнесена информация за разпределението на държавните рекламни бюджети в различните медии, което може да се приеме като стъпка напред в борбата с индиректната цензура у нас. Тук обаче, както и в повечето от потърпевшите държави, нелеката политическа обстановка и силната икономическа зависимост на голяма част от медиите поставят под въпрос наличието или успеха на следващи стъпки в тази посока.
Положението в друга бивша социалистическа държава – Унгария – е почти аналогично на българското настояще. Изследвания сочат, че там медиите са буквално „в плен” на управляващите и обслужват техните, и на свързаните с тях бизнесмени, интереси. Основният метод за контрол е държавната реклама.
В съседна Сърбия индиректната цензура е почти постановена законово. Правната система позволява легално на държавните структури да субсидират и награждават чрез реклама удобните за тях медии. Наблюдателите определят ситуацията като „задушаване” на независимите масмедии в Сърбия.
За щастие, вече са установени и прецизирани общи мерки, които могат да бъдат взети предвид в борбата срещу индирекната цензура, като всяка една от тях би могла да се приложи (или не) спрямо ситуацията в конкретната държава.
1. Законите за прозрачност на държавната реклама да бъдат осъвременени и правилно приложени;
2. Въвеждане на системи за измерване на аудиторията чрез установени стандарти, базирани на технически критерии;
3. Държавното медийно субсидиране да бъде осъществявано чрез публични конкурси с ясни и недискриминационни условия;
4. Плащанията от държавата да бъдат прозрачни и подложени на независим одит;
5. Законите да предвиждат сурови наказания за държавни организации и служители, които използват субсидии за партийни или частни интереси;
6. Държавното финансиране на медийно съдържание да бъде ясно отделено от ролята на държавата като рекламодател и да подлежи на външна оценка;
7. Медийните лицензи и разпределението на ефира трябва да бъдат ясни, прозрачни и регулирани от закона чрез обективни и демократични критерии;
8. Собствениците на медии и журналистите да приемат общ етичен кодекс, като в него да бъде вписана изрична забрана за получаване на каквито и да било странични материални облаги за работата в конкретната медия.
В заключение може да се каже, че индиректната цензура има различни форми и понякога е трудно на бъде забелязана. Нейният отзвук със сигурност е по-слаб, отколкото на директните репресии, забрани и монополи, което я прави предпочитана форма в уж все по-демократичния свят.
България е и жертва, и доброволен участник в този негативен процес. След 45 години официална и пряка държавна цензура, голяма част от т. нар. „свободен български печат” (без да забравяме електронните и онлайн медиите), развил се стихийно в първите години на прехода, е отново ограничен. Този път не толкова пряко и видимо, но не по-малко силно. Надеждата се корени във факта, че проблемът вече е ясно формулиран и в тази ситуация би могло да се работи все по-успешно по смекчаването и отстраняването на индиректната цензура и нейното директно влияние.
