АЕЖ-България публикува поредица от материали на тема „Журналист с книга в ръка“, с които целим да насочим вниманието към фундаменталната обвързаност между четенето, начетеността, любопитството и журналистиката. Считаме, за темата важна, тъй като хората, чиято работа е да информират останалите, трябва да имат богата обща култура, познания в различни области и въображение – все неща, които четенето подхранва по неповторим начин.
Следващият ни гост е Теодор Спасов.
Теодор Спасов е журналист на свободна практика. Автор е на статии, анализи и пътеписи, публикувани в различни български медии. Има дълъг опит като мениджър и редактор на секция за външни автори в онлайн медия, както и като международен редактор в студентска медия. Има бакалавърска степен по журналистика и магистърска степен по международна журналистика – и двете от СУ „Св. Климент Охридски“. Носител е на приза „Журналист на годината“ в рамките на наградите „Човек на годината – 2016 г.“ във връзка с работата си в защита на човешките права. Член е на АЕЖ-България. Обожава енциклопедиите на науките още от дете и чете книги предимно за развлечение.
„Маминото детенце“ на Любен Каравелов
Сюжетът на тази българска повест е толкова забавен, че ми се е случвало да се смея през сълзи докато я чета. В нея Каравелов по изключително майсторски начин рисува образа на заможно чорбаджийско семейство, което се вълнува единствено от физическото оцеляване на своето дете и от своя битов рахатлък. Удивително е, че сякаш преди повече от век проблемите с възпитанието на децата са били почти същите, каквито и днес. А сарказмът на Каравелов е наистина чудесен. Само можем да съжаляваме, че той не е наш съвременник.
Сборник с разкази от Иван Вазов
Вазов без съмнение е моят любим български писател. Тъкмо той е писателят, който издига българската литература на европейско ниво. Той също така значително обогатява лексиката на българския език. Обожавам неговия сборник с разкази, като най-любимите ми са „Иде ли?“ и „Пейзаж“. Макар и сякаш да не е прословут с това, считам, че Вазов има особено високо чувство за хуманизъм и състрадание. Това се откроява най-вече в тези два разказа. Обожавам и зная наизуст неговото стихотворение „Българския език“, в което той разрушава един мит, който сякаш и до днес е популярен, но неверен. А именно, че българският език бил груб и немелодичен.
„Ревизор“ на Николай Гогол
Винаги съм се възхищавал на пъстрото богатство на руската класическа литература – както на поезията, така и на прозата. „Ревизор“ от Гогол е любимата ми руска комедия, в сюжета на която по изключително забавен начин се представят човешките слабости, които се пораждат от липсата на почтеност, честност и достойнство. Така и не успях да разбера кой в крайна сметка първи реши, че измамникът е ревизор. Удивително е как хората могат да приемат за истина една измама, когато са подвластни на своите демони. Що се отнася до руската поезия, обожавам прочувственото стихотворение „Жди меня, и я вернусь“ на Константин Симонов. То без съмнение е най-любимата ми поема от чуждестранен автор.
„Клетниците“ на Виктор Юго
Виктор Юго е тежък автор, но аз се влюбих в неговата проза още в прогимназията. Гаврош и Козет са герои, чрез които ясно се разкрива отношението на обществото към маргиналните типове. Юго разкрива своя хуманизъм, пронизвайки сърцата на своите читатели. И го прави изключително майсторски. Той без съмнение е любимият ми чуждестранен новелист. „Парижката Света Богородица“ също е любимо мое произведение на френския писател. Считам, че творчеството на Юго е трудно за анализиране. То просто трябва да бъде прочетено и почувствано.
„Дон Кихот“ на Мигел де Сервантес
„Дон Кихот“ е вероятно най-„шантавият“ роман, който съм чел от началото до края. Възхищавам се силно на силния дух на главния герой и искрено се забавлявам с неговите приключения. Произведението не е натоварващо, а в същото време е пълно с мъдри цитати и поуки. Също като испанската душа.
Стихосбирки
Макар и по-рядко, обожавам да чета стихосбирки. Любимите ми български поети са Христо Ботев и Никола Вапцаров. „Моята молитва“ и „Хаджи Димитър “ са фаворитите ми сред лирическите произведения на Ботев. В тях той разкрива ясно безконечната сила на човешките дух и дела. А любимите ми произведения на Вапцаров без съмнение са „Прощално“ и „Песен за човека“. Обожавам също така и песента „Неразделни“ на Пенчо Славейков, която според мен е най-красивата любовна творба в българската лирика.
Снимка: Личен архив
