АЕЖ-България започна поредица от материали на тема „Журналист с книга в ръка“, с които целим да насочим вниманието към фундаменталната обвързаност между четенето, начетеността, любопитството и журналистиката. Считаме, за темата важна, тъй като хората, чиято работа е да информират останалите, трябва да имат богата обща култура, познания в различни области и въображение – все неща, които четенето подхранва по неповторим начин.
Вторият ни гост е Капка Тодорова. Приятно четене!
Капка Тодорова е журналист с 20-годишен опит и автор на фейлетони под псевдонима Лола Монтескьо. Работи като кореспондент на в. „24 часа“ в Берлин. Сътрудничи и на БНР и bTV. Следвала е немска филология и комуникационни науки в България и Германия.
През годините Тодорава прави репортажи от Израел, палестинските територии, Ирак, Сирия, Йордания, Македония и Косово и разговаря с политици от ранга на Ясер Арафат, Шимон Перес, Доналд Ръмсфелд, Герхард Шрьодер и Хелмут Кол. През 2010 г. за първи път публикува целия архив на Щази по случая с атентата срещу папа Йоан Павел Втори.
Тодорова е първата българка с награда „Алеко“ за къс хумористичен разказ.
Романите на Ерих Кестнер
Израснах с неговите книги за деца и макар да не спирах да чета, към Кестнер посягах най-често и продължавам да го препрочитам. Добре, че през 80-те нямаше интернет у дома и на телефона, за да си почетем на воля. Днес това май е по-трудно при толкова алтернативни възможности за забавление или учене.
„Страх от летене“ на Ерика Джонг
Първата книга за мен, в която жена пишеше за жени от женска гледна точка. Дори и през 90-те си беше революция, камо ли през 1973 г., когато е писана. Доколкото съм запозната, в началото е забранена в доста американски щати и Джонг е един от най-цензурираните автори редом с Хенри Милър и Чарлз Буковски. Сексуалността на жената и свободата да я изживява не според патриархалните порядки на обществото продължава да е гореща тема и днес. Доста неща са се случили от дебюта на книгата до кампанията metoo тези дни, но все още не можем да кажем, че жените са напълно свободни да живеят и да обичат както и когото пожелаят, без да се опасяват от последствия.
„Балканите 1804-1999“ на Миша Глени
За мен книгата на Глени донесе онова разтърсване и събуждане, което вероятно за мнозина донесе „Възвишение“ на Милен Русков и за малцина (боя се, че малцина наистина са чели пълното издание) на „Записките по българските въстания“ на Захари Стоянов. Един поглед към България отстрани, обективен и поставен в контекста на времето. Тази книга лекува всякакви клишета и погрешни исторически теории, с които ни наблъскваха главите в училище едно време.
За мен това бе и първата книга, в която видях българите не като жертва на Велики сили, конспирации и зли врагове, а и като народ, който освен, че е понасял несправедливости, е и нанесъл доста такива. И въпреки това образът на българите е все пак симпатичен, макар Глени да не започва с голяма симпатия проучванията си. Личи си, че чете предимно на сръбски и турски и че няма много български източници, но обективната картина за нас ми хареса. Например най-голямата отлика от останалите балкански народи, която се документира и в архивите, е, че българите ценят високо образованието и са полагали големи усилия да изучат децата си дори и в най-тъмните исторически моменти.
„На изток от рая“ на Джон Стайнбек
Книгата е великолепна по много причини, а и алегорията за мен бе и повод да се запозная по-отблизо с Библията. Между другото, в училище все пак е хубаво да се изучават основи на религията, защото без тях ще останат неразбрани едни от най-важните културни достижения на европейците.
Разказите на О. Хенри
Хуморът му е животоспасяващ, а фактът, че пише от затвора, прави разказите му още по-впечатляващи.
„Физика на тъгата“ на Георги Господинов
Това е българска книга от световна величина. Аз дълго време избягвах българска литература, защото писателите ни трудно се излекуваха от мерака да са новият Иван Вазов или Елин Пелин. Но аз не съм родена на село през миналия век и затова не се идентифицирам с тези сюжети. Не че имам нещо против тях, просто ми липсваше гласът на съвременния човек. Във „Физика на тъгата“ най-сетне видях житейските драми на поколенията, към които принадлежа и аз.
„Има ли кой да ви обича“ на Калин Терзийски
Всъщност Терзийски ми отвори вратата към съвременните български автори. И той пише за нас, днес и сега, като поставя въпросите, които ни вълнуват. Или поне би трябвало да ни вълнуват.
„Мръсни сънища“ на Алек Попов
Много харесвам абсурдния хумор на Алек Попов. Иначе за него важи същото, което казах за Терзийски и Господинов. Мисля, че за мен тези трима български автори бяха Светата троица, които ме върнаха към българската литература.
Снимка: Личен архив
