АЕЖ-България публикува поредица от материали на тема „Журналист с книга в ръка“, с които целим да насочим вниманието към фундаменталната обвързаност между четенето, начетеността, любопитството и журналистиката. Считаме темата важна, тъй като хората, чиято работа е да информират останалите, трябва да имат богата обща култура, познания в различни области и въображение – все неща, които четенето подхранва по неповторим начин.
Следващият ни гост е Владислав Христов.
Владислав Христов е роден през 1976 г. в гр. Шумен. Доктор по селскостопанските науки. Живее и работи като журналист и фотограф в София, като от 2016 г. е част от екипа на радио „Бинар“. Освен публицистика пише и художествена литература. Поезията му е публикувана в десетки международни литературни издания. Носител е на отличия от следните конкурси: за кратка проза на LiterNet & eRunsMagazine (2007), за хайку на свободна тема (2010), Добромир Тонев (2015), Славейкова награда (2015) и международния конкурс за хайку Cherry blossom (2011). Три поредни години е в класацията на 100-те най-креативни хайку автори в Европа. Член e на „The Haiku Foundation“. Негови хайку са публикувани в изданията на Американската хайку асоциация „Frogpond“, Световния хайку клуб „World Haiku Review“ и др., а през 2016 г. влизат в учебника за хайку в японските университети. Автор е на следните книги с проза, поезия и публицистика: „Снимки на деца“ (2010), „Енсо“ (2012, номинирана за наградата „Иван Николов“), „Фи“ (2013), „Германии“ (2014), „Обратно броене“ (2016) и „Продължаваме напред“ (2017). Текстовете му са превеждани на 16 езика.
„Полет над кукувиче гнездо“ от Кен Киси
Това беше първата книга през тийнейджърството, която ми удари звучен шамар. Тогава, като юноша бледен, аз и мои приятели крадяхме книги от библиотеката в Шумен. Някак искахме само ние да притежаваме това богатство под формата на книги и да ги разменяме, когато и с когото пожелаем. За нас „Спасителят в ръжта“ беше книга икона. Много скоро обаче блясъкът на тази икона помътня. Спомням си, че когато откраднах „Полет над кукувиче гнездо“, не я дадох на никого. Мислех си, че никой от връстниците ми няма да я разбере, че само аз схващам смисъла ѝ. Затова егоистично я криех само за себе си. Това е книга за смелостта, с нея можеш да пораснеш с няколко години за няколко дни. Исках и аз да съм като Макмърфи. Кой ли всъщност не иска и колко малко са тези, които успяват да бъдат…
„Пилето“ от Уилям Уортън
Тази книга ме обърка. Хем ме увличаше, хем за мен беше лабиринт, в който има един вход и много изходи. Тогава осъзнах, че има много още хляб да изям, докато започна да разбирам подсмисъла в книгите, да разчитам тайните им кодове. „Пилето“ уплаши и секна лакомията ми за четене. След преодоляното стъписване ми се отвори още по-голям глад и изчетох всичко, което имаше издадено от Уортън. Прекрасен писател, но „Пилето“ си остана някъде в небесата, където само птиците могат да стигнат.
„Поща“ от Чарлс Буковски
Ако някой ми каже, че в първи курс като студент се е разминал с Буковски, все едно ми казва, че се е разминал с голямата си любов. Буковски, както обичам да казвам, е неизбежен. Неизбежен е, ако го мразиш, неизбежен е и ако го обичаш – при него средно положение няма. Предавахме си книгите му от ръка на ръка. Те бяха нафората на нашето порастване. Груб и циничен, той ни привличаше към себе си, както хладилникът привлича малкото магнитче, донесено от странство. Да, и ние странствахме в неговия свят, полят обилно с алкохол и меланхолия. „Поща“ за мен беше по-различна книга. В нея Буковски раздаваше крошета на обществото. Тя е шут в задните части на фалша и консуматорството, социална книга до мозъка на костите си. Светът в момента има нужда от един нов Буковски, но едва ли ще се появи.
„Параграф 22“ от Джоузеф Хелър
Често описваме някоя ситуация като „Параграф 22“, без да се замисляме откъде идва названието. Едноименната творба на Хелър е книгата, която препрочитам през няколко години и ми е все така любима. Последният път, когато я разгърнах отново, беше преди година. Отново осъзнах колко актуална е и как войната и абсурдите ѝ всъщност никога не са си тръгвали. Във всеки един от нас живее по един Йосарян, който ежедневно се сблъсква с жестокостта и нелепиците на този свят. Заедно с Кърт Вонегът, Хелър остава един от авторите, към които имам голям сантимент и вярвам, че това е така и за всеки преживял и осмислил неговите книги.
„Тропика на Рака“ и „Тропика на Козирога“ от Хенри Милър
Хенри, това свещено старче! Истинска наслада са неговите „лирически“ отклонения от фабулата. И каква сладост да четеш потоците му от думи за екзотични места, където нито той, нито ти някога ще бъдете. Да, Милър не е Достоевски и никога няма да бъде, но ти си на 20 години и това сочно писане ти прави огромно впечатление. Книгите на Милър ще останат завинаги в спомените ти като първата жена, с която си легнал. Не момиче, а жена.
„По пътя“ от Джек Керуак
Керуак е равнозначен на свобода. Това е думата, която описва него самия, а така също и героите в тази творба. Програмна книга за бийт поколението, настолна за всеки свободен дух. На места наивна, но по един дързък и бунтарски начин. „По пътя“ е написана на едно руло хартия и докато стигнеш до края му, вече искаш да си татуираш на рамото две единствени имена – Дийн Мориарти. Тук ще си призная тайно, с риск да бъда анатемосан, че харесвам много повече „Бродягите на Дхарма“, отколкото „По пътя“. Но какво пък, който се е занимавал с дзен, ще ме разбере.
„История на окото“ от Жорж Батай
Винаги съм си представял, че ако не беше писател и философ, Батай щеше да работи в някоя квартална месарница, транжирайки по цял ден трупове, без да му мигне окото. Това наглед малко книжле може да ви обърне с главата надолу и от джобовете ви да изпаднат много страхове и комплекси. Краткостта и минимализма ѝ действат допълнително като камшичен удар за неподготвените читатели. Ако до „История на окото“ сексът за мен беше акт, с който човешкият род се размножава или си доставя удоволствие, то след тази книга сексът беше равен на ритуал и жертвоприношение. Книга, освобождаваща и развенчаваща митове и едновременно с това създаваща ги. „Еротизмът“ на Батай е друга книга, която обговаря митологемите на пола. За съжаление, Батай и до днес остава малко превеждан на български език автор.
„Алексис Зорбас“ от Никос Казандзакис
Светът на Казандзакис ни връща към корените. Помня, че когато четох тази книга, бях на село, което допълнително засили действието ѝ. Това е епопея на човешкия дух. Роман, ухаещ на пръст, препечен хляб и вино. Казандзакис е самостоятелна Вселена, несравнима с никоя друга. Докосванията до книгите му оставят следи от жигосване, най-сладките белези, при които се връщаш отново и отново на поклонение. Не познавам човек, прочел книгите на Казандзакис, който след тях да е останал същият. Книгите му променят животи или по-скоро ни връщат към живота – онзи истинския, на нашите прадеди.
„Тъй рече Заратустра“ от Фридрих Ницше
Мъжът с големите мустаци, който може да ти обърне представите за живота и света, а после да те потупа по рамото и да ти каже: „Спокойно, още не сме започнали.“ Тази книга ме отрезви във всяко отношение. Гигантска провокация не само към читателя, но и към идеята за Бог. Усещането след прочитането ѝ при мен беше като след много гореща сауна. Лекота, но и силна нестабилност във вестибуларния апарат. Бях стабилно разлюлян и тези сеизмични трусове, въпреки че са минали толкова години, отекват още в мен.
„Приключенията на добрия войник Швейк“ от Ярослав Хашек
Любовта ми към хумора идва от майка ми, която, преминала през няколко библиотеки с книги, четеше и продължава да чете основно хумор. Моля на този жанр да не се гледа снизходително и лековато. Хуморът е за напреднали писатели и читатели. Той е черешката на литературната торта, до която малко четящи стигат, а още по-малко храносмилат. Първата книга, с която този жанр ме завладя, беше „Сговор на глупци“ на Джон Кенеди Тул. След нея няма как рано или късно да не стигнеш до Хашек. Чешкият хумор е особена порода, а Хашек е неговият венец. Заобичаш ли го веднъж, води до трайно пристрастяване. Всички заразени могат да потвърдят. Швейк е грандиозна творба и при това незавършена. Представям си, ако авторът ѝ я беше довършил…
„Дванадесетте стола“ и „Златният телец“ от Илф и Петров
Усещането за абсурд, доведено до комизъм, ситуациите, които те карат, четейки, да цвилиш от смях, правят тези две книги и главния им герой – Остап Бендер, истински диаманти в богатата руска литературна съкровищница. Сещам се как, когато ги четях, бях минал почти на фотосинтеза. Набързо хапвах по нещо и се връщах отново в леглото при книгата. А там обратите се сменяха един след друг и на теб не ти остава нищо друго освен, недоспал и гладен, да съжаляваш накрая, че няма още и още. Илф и Петров, заедно с Даниил Хармс, Булгаков, Платонов и Ерофеев, са литературните колоси, чрез които не само можеш да се докоснеш до огромната руска душа, но и до нейната абсурдност и безнадеждност. И ако изброените автори не ти стигнат, довърши се с Чехов, Достоевски и Толстой. Там водите са дълбоки и шансът да излезеш жив е нищожен.
„Възвишение“ от Милен Русков
След този списък с книги, които са ме променили главно в младата ми читателска възраст, ми се иска за финал да спра вниманието ви на две съвременни творби. Първата за мен е събитие, за появата на което не бях се надявал и в най-смелите си мечти. Несъмнено романист от ранга на Милен Русков по нашите земи през последните 20, че и повече години, не се е раждал. Неговото присъствие ме обнадежди и зарадва, а „Възвишение“ се превърна в книгата, която подарявам при всеки удобен случай на всеки, който все още не я е прочел. „Възвишение“ не само възвисява, но на места и ни заземява така добре, че ни оставя дълго с горчив вкус в устата. Бих описал тази книга с израза „Право куме в очи“, смелост, която малцина български писатели си позволяват. „Възвишение“ е аутопсия на българските нрави, може да познаеш себе си през всеки два реда. И това разпознаване е лековито. Стига да имаш силата да признаеш, че написаното се отнася и за теб.
„Септември 1972“ от Имре Оравец
Унгарската литература не е сред най-познатите за българската публика. Признавам си, аз също имах бегъл поглед върху нея, докато не се сблъсках със „Септември 1972“ на Имре Оравец. Книга, която преобърна читателската ми лодка, въпреки че с годините я мислех за доста стабилна и непоклатима. Роман-поема, на места повече поезия, отколкото проза, на други места – братното. Бълнуване на границата на реалността. Любовна касапница, плод на автоматично писане и изваждане на образи от подсъзнанието. Потоци от откровения, при които се чудя как сърцето на автора е издържало. На читателското сърце също не му е лесно да издържи. Преживяването наистина си заслужава. А на мен, като пишещ човек, ми остава надеждата, че някой ден подобна книга ще се роди и от перото на български автор.
Материалът е изготвен на базата на статия в High View Art, публикувана на 18 януари 2017 г., с изричното съгласие на Владислав Христов и екипа на сайта.
Снимка: Личен архив
