Има хора, които не си отиват. Остават в сърцата на онези, в които са запалили пламъка на професията, на съвестта и на достойнството. Нери Терзиева е тук.
Въпреки че си отиде на 2 юни, в деня на гибелта на едно от най-ярките публицистични пера в българската история, Христо Ботев. И може би някъде си приказват за… революцията и за свободата.
Нери Терзиева се превърна в символ на журналистиката с човешко лице, далеч от пропагандните клишета на бившия режим. „Самото ѝ име беше революция“, както напомни Татяна Ваксберг. Нери, галеното на Нериман, като част от общността на българските турци, които в последните години на т.нар. комунистически режим, бяха принудени да сменят своите имена с тези на мнозинството или да напуснат страната. Знак за фактическото и твърде дълго продължилото пропукване на политическия модел на управление, което поставяше човешкото достойнство под партийната вярност, под номенклатурните интереси и под… българо-съветската дружба. А помним, че сянката от това управление продължи да тегне с десетилетия над прохождащата демокрация в т.нар. Преход. Точно затова светлината в очите на Нери, смелостта на думите и готовността ѝ да създава общност от хора, които се осмеляваха да мечтаят за друга журналистика и друго общество, имаха толкова голямо значение, когато сянката от онзи модел се сгъстяваше.
За разлика от другите „официални лица“ на българската журналистика, които някога градяха кариери като инструмент на агитацията, а по-късно се включиха в армиите за манипулация, Нери не се страхуваше да бъде себе си и да забравя себе си. За да ни показва реалността с неподправеното любопитство и вълнението от онази мечта на 90-те на ХХ век: че светът е голям, шарен е, че „спасение дебне отвсякъде“… че демокрацията е близо, зад ъгъла, зад всяко смело написано изречение, зад всеки един човешки въпрос, зад всеки един жест на свобода.
Нери Терзиева е родена на 21 февруари 1952 г. във Велинград.
Завършила е журналистика в Софийския университет „Св. Климент Охридски“. От 1975 г. до 1989 г. е била репортер и водещ в Пловдивския телевизионен център към Българската национална телевизия. От 1990 г. е продуцент на новините, водещ на централната информационна емисия „По света и у нас“ и програмен директор на БНТ (1990 – 1993). Основател и директор на телевизионната програма „Ефир 2“ в БНТ от 1 юни 1992 г. Тя е съавтор и водещ на първото икономическо предаване по БНТ – „За един милиард“. От 27 януари 1997 г. до януари 2002 г. Нери Терзиева е секретар по печата на президента Петър Стоянов. Автор е на проекта „Темпо“ за национална независима телевизия, спечелил конкурс в 36-ото Народно събрание (1991 – 1994). В периода 2015 – 2019 г. Нери Терзиева ръководи Българска международна телевизия/Би Ай Телевизия (BiT). Автор е на много документални филми и сценарист на игралния филм „Откраднати очи“ (2005). На 29 май 2016 г. е удостоена със специалната награда за телевизионна журналистика „Свети Влас“ за принос в телевизионната журналистика и старта на Би Ай Телевизия.
Събираме част от думите, които нейните колеги, приятели, ученици и зрители написаха за нея в мрежата на 2 юни 2022 г., когато разбрахме, че Нери Терзиева си е тръгнала от този свят:
Не е вярно, че в България не е имало революция. Един от тези, които я извършиха, почина в четвъртък.
Бяхме в първи курс журналистика. Нери ми звънна късно. Искаше да сподели нещо важно. Аз живеех срещу джамията. Седнахме на стълбите до ЦУМ. Каза – нямам на кого друг да го кажа. Наближаваше полунощ. Започна да разказва какво научава от чичовците си за приготовленията по места за смяна на имената. Говорехме дълго за това: тя – Нериман Юлейманова, и аз – Еми Барух. Както казваше Нери – Дай да си го споделим ние, малцинствата ! Не сме знаели, че говорим под прозорците на Министерския съвет. Задържаха ни едни милиционери. Отведоха ни в патрулката. Взеха ни данните. Не помня какво говореха, не помня и да са ни заплашвали, а ние бяхме убедени, че ще ни изключат от университета. Бяхме говорили ядно, не бяхме спестили квалификациите за онова безобразие.
Нищо не се случи тогава. Случи се началото на едно от най-скъпите приятелства – със смешни, съкровени, споделени, понякога гневни, понякога възторжени емоции на случващото се с нас, с приятелите ни, с любовите ни, с професията ни, със съдбите ни. Имахме и такъв студентски епизод – бяхме влюбени в едно и също момче. … Това е една друга история и Нери много смешно я разказваше! Харесвахме едни и същи книги, имахме едни и същи мечти за онова, което Нери наричаше “журналистико мио”, за опитите ни да лавираме в онова минирано от клишета и фалш слово…
Викахме си “Смерч”, “Смерчоний”. По-често тя на мен, отколкото аз на нея.
Сашо Диков от Нери го научи.
Прескачам хилядите километри по маршрута Пловдив- София.
Споделените радости от това, което пише Евгений.
Споделените възторзи и разочарования от срещите с хора.
Няма в главата ми стройна хронология на всички нейни маршрути, на всички нейни битки, на всички нейни мълчаливи подкрепи.
Когато влезе на “Дондуков” 2, отвори вратите за колегията. Всички можеха свободно да влязат в пресцентъра на Президента. Носеше на ръце акредитираните към институцията колеги. Помагаше на всички.
Нерко! Смерч….
Нери остана до края неподвластна на телевизионната суета. За това е нужен характер. И това е послание с нейните любими думи от фейса – журналистико, мио…
Нери Терзиева: „29 май. Довечера в осем Тодор Живков ще каже, че можем да си ходим – границата от българска страна е отворена. Утре в осем заранта ще съм игла в купа сено на площада в Асеновград. Ще търся роднините си, за да им кажа да не тръгват. Няма да намеря никого. Ще съм стегната в човешкото менгеме часове до мръкване и ще плача от безсилие. Надвечер ще кажат, че спестените в ДСК пари са свършили и хората ще се разотидат. Когато се дотътря през хилядите тела до улица „Родолюбие“ (!) в моята махала, москвичите ще са потеглили на юг – с по един денк багаж, без пари. Ключовете от ослепелите къщи ще са оставени у баба Златка, българката-приятел завинаги. Всички ще са си прибрали по шепичка глинена пръст от родния Баделем – за спомен вечен.
После отличниците на режима ще вземат къщите на цената на спанака. После… Боли и свършвам.
Ще минат – до днес – 27 години. И никой няма да е наказан.”
Това не искам да е вярно!
Поклон пред един истински журналист, сбогом на Нери Терзиева.
Едно от символните лица на Прехода на телевизионния екран – тогава, когато надеждите ни бяха повече от всичко. Помня ги, двамата с Асен Агов – умни лица, обмислени думи, почтени позиции… истински журналисти!
…Беше нашата „майка Кураж“ когато прохождахме в професията. Даде ни сила, вяра в себе си и крила. Научи ни на толкова много. И най-вече, че за журналистиката трябва сърце, че съвестта е най-големият ни капитал и всички сме човеци…
Нери имаше вкус към хората. И не пестеше обичта си. В годините всеки наш разговор завършваше с традиционното: „Обичам те, дете!“. Признавам, че в един етап бях леко скептична към тия обяснения в любов. Дори съм се чудела дали не са леко преувеличени и маниерни. Оказа се, че не са. Покрай телевизия BiT (в която Нери ни покани със Силвия Великова) установих, че обичта, която пръскаше вербално, не е поза…
Харесваше рошавата журналистика… И любопитството на репортерите. „Само трябва да се пита, ама питай всичко – каквото ти скимне„, казваше. И може би това е най-точната рецепта за тази професия. Четеш, слушаш и просто питаш, за това, което не ти е ясно. Страховете, превземките и лицемерието – умножаваш по нула (хубав и любим лаф на Нери).
Тя ценеше смелостта. Не опитваше да я маскира с „баланс“, „температура на глаголите“ и всякакви безумици, които опаковат в благовидност нежеланието на журналиста да си разваля отношенията със силните на деня.
… Веднъж, в някакво колебание, кого и как да поканя за събеседник в BiT я питах – ей така за съвет. Съветът гласеше: „Прави, каквото ти се прави и води разговора, както искаш. Ето това е правилното“.
За Нери Терзиева няма никога да можем да говорим в минало време. Нери е представата ни за професията „телевизионен журналист“, Нери е мярата за личност, можене и достойнство в тази професия. Някой, без когото не може да се мисли и говори за телевизия в България. Тя е основен камък в онзи градеж, малки камъчета от който се надяваме да сме днес и да го държим здрав във времето: БНТ Пловдив.
Отишла си е Нери Терзиева. Ужасно, ужасно се нажалих. Много я харесвах в златното време на Ефир 2 и знам, че скъпите ми приятели-журналисти от моята генерация станаха тези големи професионалисти, които са сега, с нейната намеса, под нейния поглед.
Небесната редакция става все по-съвършена. А тук местата им остават празни. Д-р Тони Филипов, Жоро Коритаров, Милен Цветков, сега и Нери Терзиева (не вярвам, че пиша името ѝ в тази поредица.) Не е вярно, че няма незаменими хора.
Нери, която беше и остава част от биографиите ни, от историята и историите, от живяното… Толкова естествено достойнство, щедро към другия присъствие.
Отворих пощата си сега, последните думи от последното писмо, което сме разменили (преди години) – „нищо не свършва с един край“. Да, нищо не свършва с един край. И никак не мога да го кажа в минало време. Светъл път и благодаря, че те има, Нери!
