През пролетта на 2016 г. Международният консорцуим на разследващите журналисти (ICJJ) и партньорски медийни организации започнаха да публикуват т.н. Panama Papers, които разкриват връзките на представители на световния политически и бизнес елит с офшорни компании. Консорциумът продължава да проучва темата и година и половина по-късно започна да публикува резуртатите от разследването, наречено Paradise Papers.
Освен че осветлява един изключително покварен модел за укриване на данъци чрез офшорни компании от страна на корпорации, политици, музиканти, спортисти и дори университети, разследването Paradise Papers показва и безпрецедентните възможности за сътрудничество между журналисти и редактори в различни точки на земното кълбо.
Представяме ви гледната точка по втората тема на Дийн Старкман, който е един от редакторите на Paradise Papers. Старкман е американски журналист с над 20-годишен опит, включително в издания като The Wall Street Journal, който в момента е част от Центъра за медии, данни и общество към Централноевропейския университет (ЦЕУ) в Будапеща, Унгария.
Текстът е публикуван за първи път в блога на Центъра за медии, данни и общество в Medium на 8 ноември 2017 г. под заглавие #ParadisePapers and the Rise of Professional Peer Production. АЕЖ-България препубликува материала с леки съкращения и със съгласието на Дийн Старкман и Центъра за медии, данни и общество към ЦЕУ.
Когато интернет беше по-млад, се възлагаха големи надежди на участието на граждани [без професионални знания] в дейности, които дотогава се извършваха от професионалисти, включително отразяването на новини.
Идеята беше, че при този вид взаимодействие, познато като социално производство или краудсорсинг (crowdsourcing), значително намалените разходи за организиране, общуване и споделяне ще преобърнат множество области на съвременния живот, в това число и журналистиката. Очакваше се, че съществуващите институции, например вестниците, [ще срещнат трудности], а може да бъдат и унищожени, а на тяхно място ще се появяват временни децентрализирани мрежи за сътрудничество между граждани, които работят самостоятелно и в голяма степен през свободното си време.
Успешни софтуери с отворен код като Linux и Wikipedia често се посочваха като предвестници на бъдещето, което ще се основава на такива мрежи за сътрудничество.
Експертът по цифрови технологии Клей Шърки обобщи тези идеи в два бестселъра от тази епоха – Here Comes Everybody (2008) и Cognitive Surplus (2010).
„Социално производство: процес, при който хора, които не познавате, улесняват живота ви безплатно“, пише Шърки във втората книга.
Джеф Харвис, който също допринася за популяризирането на идеята за съвместно производство и теорията на мрежите, предложи визия, по онова време известна като „цифровото на първо място“, в която професионалните журналисти са по-малко автори на истории и повече хора, които подпомагат създаването на новини от други хора.
Съвременният начин на живот действително беше разстроен и много институции, включително новинарския бизнес, бяха разтърсени из основи или унищожени.
Днес обаче повечето хора признават, че съвместното отразяване на новини остава спорно начинание, чиято стойност изпъква предимно и най-драматично по време на масови протести и природни бедствия или такива, причинени от човека.
Най-големите му провали са също толкова драматични – както показва известният случай, при който тълпа от агенти с ограничен опит в използването на цифровите технологии идентифицираха погрешно извършителите на бомбените атентати в Бостън през 2013 г. Ако коментарите под новините се броят за съвместно създавана журналистика, вероятно колкото по-малко кажем, толкова по-добре би било.
Действително надеждите за ролята на сътрудничеството [между аматьори] в изпълнението на ежедневните изисквания за отразяване на събития в едно свободно общество в един сложен свят се сгромолясаха изцяло. Кризата в регионалната журналистика в САЩ особено ясно показва необходимостта от професионалисти на пълно работно време, които отговарят за отразяването на случващото се в определени тематични области като градска управа, полиция, образование и околна среда.
Сходно е положението и с разследванията, с които до голяма степен продължават да се занимават платени професионалисти, принадлежащи към една все по-бедна и укрепена професия. Има ли изключения? Разбира се, че има, но като цяло положението остава такова.
Именно затова Paradise Papers и предходните проекти на Международния консорциум на разследващите журналисти (ICIJ) са толкова интересни и потенциално толкова важни.
Имах привилегията да работя като редактор на Paradise Papers през последните месеци на проекта (когато той се изпълняваше вече повече от година), като трябваше да допринеса за завършването на няколко истории.
Бих казал, че работата говори сама за себе си, и никой читател няма да се изненада, че екипът [който стои зад Paradise Papers] е съставен от изключителни личности – редактори, репортери, хора, проверяващи факти (непознатите герои), техници, дизайнери, специалисти по опазване на данни – всички те, работещи на много високо ниво. Това беше очевидно, докато [следях работата на] ICIJ отвън, и е още по-очевидно отвътре.
Отвъд важните разкрития, които се съдържат в историите, е важно да отбележим значимостта на модела на ICIJ, който представлява истински кооператив, включващ десетки новинарски организации.
Нека бъдем честни: интернет наистина създаде хаос в журналистиката, като унищожи бизнес модела ѝ, повиши изискванията за продуктивност на журналистите, узурпира системата за разпространение и раздроби аудиторията на племенни групи в социалните мрежи, като същевременно спомогна за експлозията от фалшиви новини, дезинформация и държавно спонсорирана пропаганда, които заляха публичната сфера. Всичко това е лошо.
В същото време обаче проектът Paradise Papers е възможен благодарение на интернет. Подобни проекти изискват непосредствена комуникация в глобален мащаб, общи онлайн пространства за работа и обмен на информация и способност за справяне със, преглеждане и анализиране буквално на милиони документи в различни формати (надявам се, че дори не трябва да отбелязвам, че всичко от гореспоменатото трябва да бъде пазено далеч от правителства и частни хакерски атаки).
За мен моделът на ICIJ се свежда до това да вземете това, което ви дава интернет, и да се възползвате максимално от него.
Онова, което днес интернет дава на журналистиката (което според мен не е много в сравнение с изгубеното), е средство за организиране на професионално съвместно създаване – сътрудничество на мрежов принцип между репортери, редактори и др., които са правили подобни неща в миналото и могат да ги правят на пълно работно в продължение на седмици или месеци, докато не бъдат готови. Количеството грижи и подготовка, които се изискват за всеки материал, е плашещо и не е нещо, което правите в свободното си време след работа между вечеря и лягане.
Журналистите от [над 90] новинарски организации, които участваха [в Paradise Papers], вече си имаха работа, както и редакторската и правна подкрепа, от която се нуждаеха. ICIJ пък е малка организация, която разчита на дарения. Те обаче създадоха истински глобален колектив, чиито членове си помагаха и обменяха информация толково колкото правят журналистите във всяка традиционна редакция, от която съм бил част (а като се замисля, вероятно и повече). Те го направиха с впечатляваща дисциплина, с която запазиха проекта в тайна, когато той трябваше да бъде пазен в тайна, и го завършиха, когато трябваше да бъде публикуван. С всички движещи се части, [този процес] наподобяваше сътрудничеството по изграждането на самолет, който след това участниците наблюдават как излита.
Мрежата е гъвкава в смисъл, че в нея участваха само организации, които можеха да допринесат към и да се възползват от всеки един проект. Вярно е, че ICIJ съществува отдавна и много от контактите [с други организации] са прераснали в дългогодишни партньорства. Мрежата обаче остава гъвкава, защото се формира и реформира за всеки проект според нуждите. По този начин системата използва много ефективно ограничената финансова подкрепа за журналистиката в обществен интерес, а резултата го виждаме.
От позицията ми на преподавател, а не на журналист, впечатляващото за мен относно ICIJ е, че [консорциумът] е способен да използва кооперативния модел, за да увеличи експоненциално въздействието, което всяка новинарска организация може да постигне самостоятелно, и така внася светлина в един мрачен период за журналистиката.
