В рубрика „ Добри практики“ публикуваме журналистически материали, които според членовете на АЕЖ-България са пример за качествена журналистика. В рубриката досега сме включили примерите от класацията, която АЕЖ-България води до края на 2013 г. на месечна база. Ако искате да номинирате материал за рубриката, моля изпратете обосновка в минимум три изречения на [email protected]. Настоящият материал е от класацията за месец октомври 2012 г.
Авторът анализира съществен за обществото проблем – тежките условия за живот и социалното отхвърляне на възрастните хора. Наред с политическото и икономическото й измерение, изолацията на възрастните хора създава усещане за несигурност сред децата, които виждат едно унизително отношение към “бъдещето си”. Решихме да отличим този текст в месечната си класация, за да насочим вниманието към този пренебрегван въпрос, за който авторът пише:
“Цената и начините на осигуряване на грижи за по-възрастните се подмята публично само при някой трагичен повод. Европейски политики като „активно стареене“ звучат комично и никой не им обръща внимание. Въобще, темата за старостта е изпаднала извън всякакъв управленски, публичен и политически интерес.”
Смятаме, че е много уместно да споделим и мнението на наш колега от АЕЖ-Франция след краткия му престой в България преди няколко години: “Имам чувството, че в България има огромна агресия и поляризиране по оста млади – стари, това го виждам за първи път в Европа.”
„Да доживееш ада“, Владимир Шопов
За българските партии възрастните хора са това, което е турската етническа общност за ДПС – безпомощна, гетоизирана част от обществото ни, която няма енергията и способността да излезе от социалния ъгъл, в който е набутана.Политически тя е напълно изоставена и предопределена да крепи криволичещия път на левицата към някакъв по-нов електорален пристан. Тези хора са определени като предимство, което единствено биологическия часовник може да отнеме от БСП и по тази причина никой не счита за необходимо да говори с тях. Те са резервирани, едва ли ще си променят изборното поведение и спокойно могат да бъдат оставени в незавидния си живот, да доживяват и изживяват собствения си ад. Тази електорална сметка извади под линия една от най-големите социални групи в страната и тихомълком прехвърли изцяло съдбата им на семейства и роднини. Вярното клише, че едно общество се личи най-вече по отношението към слабите е много пъти доказвано през последните години по повод на варварското ни захвърляне на децата с увреждания. Ако обаче то е в състояние да генерира поне откъслечно възмущение, забвението на възрастните вече изглежда напълно в реда на нещата.
Просмукването на ужаса от старостта и житейската безпомощност свързана с нея е най-осезаема в самоусещането на българите за финала на жизнения цикъл. Наскоро в британско изследване жителите на Острова над 50 години поставиха началото на старостта на кота 70 години. Ако направим подобен опит тук по всяка вероятност ще получим далеч по-ранна разделителна линия. Със сигурност повечето от нас са чували хора на около 55 години да заявявят, че са вече на „последната права“. Със своите подразбирания за захвърленост и пасивност понятието „пенсионер“ е непонятно за много култури на запад от нас. Въобще българското самоусещане за ранен житейски финал е може би най-точния многоелементен индикатор за отношението към и средата на по-възрастните сред нас. За да завършим картината към всичко това можем да добавим и последните данни от изследване на „Евробарометър“, според което почти 60% от българите открито заявяват своята нетърпимост към тях.
Пълният текст на Владимир Шопов можете да намерите тук.
