Войната срещу свободното изразяване: истории от Париж до Бахрейн

109
АЕЖ-България

Freedom„Обект на нападение беше не само свободата на словото, свободата на изразяване, на смеха. Покушението беше срещу една от основите на демокрацията – правото на протест и дебат. Атаката в Копенхаген (в средата на февруари един мъж загина, а четирима бяха ранени на дебат за свободата на словото при терористична атака срещу шведския художник Ларс Вилкс – бел.авт.) показа, че тези хора (терористите), не искат дебат. А ако се откажем от това да дебатираме, да обсъждаме за нас би означавало, че вече не сме живи“. С тези думи новият главен редактор на френското сатирично списание „Шарли ебдо“ Жерар Бриар откри дискусия за борбата за свобода на словото в различните краища на света, състояла се в рамките на Международния журналистически фестивал в Перуджа (15-19 април 2015 г.).

Освен Бриар, който се включи в разговора чрез видеовръзка, своя опит с различни форми на брутални репресии споделиха Али Абдулемам, основател на „Bahrain Online”, Халид Албаих, судански карикатурист, прочул се с изкуството си при избухването на Арабската пролет, Фарида Некзад, основател на EIC Wakht News Agency в Афганистан, както и Анабел Ернандес, мексикански разследващ журналист и писател.

Тук можете да гледате пълен запис на дискусията

Право на богохулство или нужда от толерантност? Зависи къде се намирате.

„Решихме да продължим напред, защото искахме всички да разберат, че да упражняваш едно право не е акт на провокация. Винаги са ни обвинявали, че сме провокативни, защото защитаваме правото си да сатиризираме, да богохулстваме. За нас богохулството е важно, защото това е начин да оспориш властта, да я предизвикаш, което е фундаментална част от демокрацията. Ако забраним богохулството, това значи да сложим край на демокрацията“., заяви още Жерар Бриар.

Макар и да живее в изгнаничество в Лондон и да е ставал жертва на лишаване от свобода и изтезания от силите на режима в Бахрейн заради работата си, Али Абдулемам също вярва, че свободното слово е неприкосновено. „Демокрацията означава да приемаме, че сме различни. Никой не заслужава да бъде убит заради свои думи или действия. Аз идвам от много консервативно и религиозно общество, което е силно чувствително по отношение на религиозните си символи. Опасявам се, че точно в това се крие най-голямата опасност за нашия регион – всеки се фокусира върху своята идентичност и не приема другите за човешки същества, ако те не заличат културните си различия.“

Фарида Незкзад, която е неведнъж е била обект на атаки и заплахи заради своята журналистическа и активистка дейност за правата на жените, представи една по-различна гледна точка през призмата на социалната реалност в Афганистан. „Аз съм огорчена от случилото се с „Шарли ебдо“. Свободата на изразяване не е нещо, на което могат да се сложат ограничения. Като журналисти обаче, сме длъжни да уважаваме и религиозните хора, тяхната вяра и чувствителност. Като журналист в държава като Афганистан, аз не мога да си позволя да създавам допълнителни опасности и предизвикателства за всички тези хора“, коментира тя, напомняйки, че след покушението над „Шарли Ебдо“ последва серия от атаки срещу джамии и мюсюлмани.

Според Анабел Ернадес нищо не може да оправдае убийството на хора, което, за съжаление е всекидневие в родната й страна Мексико. Анабел напуска Мексико заради поредица от смъртни заплахи и опити за покушение срещу нея и близките й, свързани с разследванията й за наркокартелите. „В моята страна проблемите са по-различни от това дали да се подиграваме или не на дадена религия. Всеки ден хора става жертви на наркокартелите – убивани, отвличани, обезглавявани. Затова и основният ни проблем е свързан с отразяването на картелите, на техните убийства, на посегателствата срещу жените. Не можеш да говориш всичко, което ти се прииска, защото свободата, която имаш, е огромна отговорност, особено ако си журналист или редактор. Трябва на първо място да бъдем толерантни“, смята разследващата журналистка.

Толерантността е с основна важност и за Халид Албаих, наричан „карикатуриста на Арабската пролет“, чиито сатирични творби са споделяни онлайн в цял свят и красят стените на градове като Кайро, Бейрут и Тунис. Халид е суданец по националност, но живее в Доха като политически изгнаник.

“Трябва да приемем, че делим един и същи свят, но все пак идваме от различни страни. Като активисти и журналисти ние рискуваме живота си всеки ден, защото искаме посланието ни да стигне до хората. Имаме обаче проблем с толерантността. Не можеш да делиш хората на едните, които „са Шарли“ и другите – диваци. В Близкия изток ние се борим с човешката смърт всеки ден. Мюсюлманите са най-големите жертви на тероризма – хора умират всеки ден в Сирия, в други арабски страни, по европейските брегове. Ето защо трябва да се запитаме: искаме ли да нанесем обида на 1.6 милиона души, или желаем да обединим хората? Мисията на карикатурата не е да се присмива, а да казва истината, да повишава осведомеността“.

Терористът в лицето на държавата

Мрачната реалност в страни като Афганистан, Мексико, Судан и Бахрейн е, че основният враг на журналистите в стремежа им да информират обществото, са държавните власти. Четирите страни се намират съответно на 122-ро, 148-мо, 174-то и 163-то място в годишния индекс за свобода на словото на „Репортери без граници“. Убийствата, отвличанията, съдебното преследване и затвора са само някои от рисковете, на които журналистите са подложени във всекидневната си работа. Какво означава да работиш в подобни условия и каква е мотивацията да продължаваш въпреки рисковете и страха?

“След падането на режима на талибаните през 2001 г. в Афганистан вече има над 50 телевизии, 10 новинарски агенции, над 50 печатни издания и 100 радио програми. Може да се каже, че свободата на словото е в процес на развитие – вече говорим публично за теми, които са били табу през последните 3-4 десетилетия на постоянни военни конфликти“, обяснява Фарида Незхад.

Въпреки това, тя подчертава, че след 2007 г. ситуацията отново се влошава. Нападенията и натиска над журналисти са често срещани в страната й, включително и под формата на цензура и отказ на достъп до информация. „2014 г. беше най-тежката за нас от много години насам – изгубихме 4 журналисти (по данни на Репортери без граници жертвите са 3, но оргабизацията уточнява, че работи само с проверена от нея информация – бел авт.), две от които жени. Едната от тях беше моя студентка.“, разказва журналистката. По думите й, основен проблем в Афганистан е, че държавата не разследва убийствата, отвличанията и заплахите над журналисти.

Фарида Незхад е категорична, че животът на афганистанските журналистки е доста по-труден от този на колегите им мъжки пол. „Мъжете могат да пътуват, да правят разследвания. За разлика от тях, жените не са допускани до някои теми в редакциите. Друг проблем е, че заради своята слаба образованост, обществото не уважава желанието на жените да работят като журналисти. Те са подлагани на натиск от семействата, от съседите си“, допълва тя.

“През последните 10 години, над 100 хил. души бяха отвлечени, измъчвани и убити в Мексико. Над 25 хил. за изчезналите. Загиналите журналисти – измъчвани и захвърлени, понякога на части, по улиците, са над 100. Рискът е за всички – не само за журналистите“, казва Анабел Ернандес.

От над 10 години тя разследва главният виновник за това – наркокартелите и разполага със сериозни доказателства, че силата им идва от здравите им връзки с властта. „В последната ми книга, „Нарколенд“, можете да намерите имената не само на наркобароните, но и на държавните служители и политиците, свързани с тях. Мафията е в самата държава“, коментира тя.

Ето защо, след публикуването на книгата й Ернандес започва да получава заплахи, които идват не от наркогрупировките, а от органите на властта. От 2010 г. се движи с охрана, а някои от източниците й са убити или изчезват безследно. През 2013 г., обаче, след като 11 въоръжени представители на федералната полиция заплашват съседите й и нахлуват в дома й , тя е принудена да вземе най-тежкото решение в живота си и да напусне страната. И до днес продължава да разследва организираната престъпност.

„Нищо не може да ме спре, защото това е свободното слово. Мафията и корупцията имат своите имена и ние трябва да ги назоваваме. Но журналистите трябва да спрат да са толкова арогантни и да покажат, че свободата на изразяване не е толкова важни заради самите нас, а заради правото на обществото да бъде информирано и да знае истината. Затова го правим“, убедена е журналистката.

По думите на Али Абдулемам, повече от половината от журналистите в Бахрейн са били обект на преследване, лишаване от свобода, или принудително напускане на страната. От 2011 г. убитите са двама. Той открива незасимият сайт Bahrain Online, предоставящ платформа за мнението на младите, през 1998 г. Медията е една от най-популярните в малката арабска страна, със средно 70 хил. посетители дневно. През 2002 г. Абдулемам е арестуван и съден по 5 различни обвинения за обида срещу режима. През времето, прекарано в затвора, става жертва на насилие, сексуални посегателства, семейството му е подложено на постоянни заплахи. „Принудиха ме да призная вината си чрез мъчения. Не знаех какво подписвам. Съдът не призна аргументите, че съм дал самопризнания принудително. Мъчителите ми бяха в залата по време на процеса“, разказва журналистът.

След началото на Арабската пролет през 2011 г. политическите репресии над журналисти започват отново с пълна сила. Али Абдулемам е принуден да се крие 2 години, защото го грози незабавен арест и вероятна екзекуция. Успява да напусне Бахрейн през 2013 г. и намира убежище в Лондон. Скоро разбира, че гражданството му е отнето, заедно с това на още 72-ма бахрейнски журналисти, принудени да живеят в изгнаничество доживот.

Мотивацията му обаче е по-силна от страха: „Продължавам да върша работата си, защото не искам синът ми да живее моя живот. Искам той да живее в мир, без страх на моето и предишните поколения. Не искам бъдещето на страната ми да бъде такова – затова не спирам да изпълнявам своя дълг и се радвам, че го правя“.

Автор: Мария Черешева