Сдружение на журналистите от AFP сподели днес тревогата си относно тежката ситуация на техните сътрудници в ивицата Газа:
Откакто през 2024 г. щатните журналисти на AFP напуснаха Ивицата Газа, агенцията работи с една сътрудничка за текст, трима фотографи и шестима видеожурналисти на свободна практика.
Заедно с още няколко души, днес те са единствените, които разказват какво се случва в Газа. На международната преса е забранено да влиза на територията от почти две години.
Отказваме да ги оставим да умрат.
Един от тях, Башар, сътрудничи на AFP от 2010 г. – първо като фиксер, после като фотограф на свободна практика, а от 2024 г. като водещ фотограф.
В събота, 19 юли, той успя да публикува съобщение във Facebook: „Нямам сили да работя за медиите. Тялото ми е слабо и не мога повече да работя.“
Башар, на 30 години, живее и работи в условията, в които живеят всички жители на Газа – мести се от един бежански лагер в друг, според интензивността на израелските бомбардировки. Повече от година живее в пълна мизерия и работи, излагайки живота си на огромни рискове. Хигиената е сериозен проблем за него, с периоди на тежки чревни заболявания. От февруари Башар живее в руините на дома си в град Газа заедно с майка си, четиримата си братя и сестри и семейството на един от братята си. Къщата им е напълно празна – без мебели и удобства, освен няколко възглавници. В неделя сутринта съобщи, че по-големият му брат „е припаднал от глад“.
Въпреки че тези журналисти получават месечна заплата от AFP, няма нищо, което да могат да си купят, или е на непосилни цени. Банковата система е напълно рухнала, а посредниците, които обменят пари между онлайн сметки и кеш, вземат близо 40% комисиона.
AFP вече няма нито достъп до автомобил, нито гориво, за да осигури транспорт за своите журналисти. Придвижването с автомобил така или иначе означава риск да станеш мишена на израелската авиация. Затова репортерите на AFP се придвижват пеша или с каручка, теглена от магаре.
Ахлам оцелява в южната част на анклава. Тя държи да „свидетелства“ – докато може. „Всеки път, когато излизам от палатката, за да отразя събитие, да направя интервю или да документирам факт, не знам дали ще се върна жива.“
Най-големият проблем, потвърждава тя, е липсата на храна и вода.
Виждаме как състоянието им се влошава. Млади са, но силите ги напускат. Повечето вече нямат физическа възможност да обикалят анклава, за да си вършат работата. Техните отчаяни молби за помощ вече са ежедневие.
От няколко дни насам, от кратките им съобщения разбираме, че животът им виси на косъм и че смелостта, с която месеци наред разказват на света какво се случва, вече не е достатъчна, за да оцелеят.
Всеки момент може да научим, че са загинали – и това е непоносимо. В неделя Башар написа: „За първи път се чувствам победен.“ По-късно през деня каза на един от нас, че ни благодари, че „обясняваме какво преживяваме всеки ден между смъртта и глада“. „Искам г-н Макрон да ми помогне да изляза от този ад.“
Ахлам още се държи. „Опитвам се да продължа да си върша работата, да предавам гласа на хората, да документирам истината въпреки всички опити тя да бъде заглушена. Тук съпротивата не е избор – тя е необходимост.“
От създаването на AFP през август 1944 г. сме губили журналисти във войни, имали сме ранени и пленени колеги, но никой от нас не помни случай, в който сътрудник да е загинал от глад.
Сдружение на журналистите от AFP
